Паулу Коелю - Петата планина

„Ето какво стори, Господи: удържа на думата си и призраците продължават да бродят по Земята. А Акбар е избран, за да ги приюти.“

Двамата стигнаха до централния площад, седнаха върху отломките и се огледаха. Разрухата беше по-страшна, отколкото си мислеше — нищо не бе пощадено. Покривите на повечето къщи се бяха сринали, а мръсотията и насекомите бяха превзели целия град.

— Трябва да се махнат труповете — каза той. — Иначе нищо не ще бъде в състояние да възпре чумата. Момчето стоеше със сведени очи.

— Вдигни си главата — рече Илия. — Ще трябва доста да поработим, за да остане майка ти доволна.

Момчето обаче не се подчини. Започваше да осъзнава, че някъде под руините се намира тялото, което го бе донесло на бял свят, и това тяло щеше да прилича на всички останали тела наоколо.

Илия не настоя. Стана, вдигна един труп на плещите си и го занесе на средата на площада. Не бе в състояние да си припомни, че Господ е наредил мъртвите да се погребват. Най-важното сега бе да се попречи на чумата да превземе града и едиственият изход беше да ги изгорят.

Работи цяла сутрин. Момчето продължаваше да седи на същото място, без да вдигне глава дори за миг. Ала изпълняваше обещанието, което бе дало на майка си — нито една сълза не капна върху земята на Акбар.

Някаква жена спря и се загледа в това, което правеше Илия.

— Човекът, който разрешаваше проблемите на живите, сега подрежда телата на мъртвите — подметна тя.

— Къде са жителите на Акбар? — попита Илия.

— Заминаха и взеха със себе си и малкото, което беше останало. Вече няма нищо, заради което човек да стои тук. Не напуснаха града само старците, вдовиците и сираците, защото не могат да вървят.

— Но хората са живели тук от поколения. Не могат да оставят града така лесно.

— Опитай се да обясниш това на някой, който е изгубил всичко.

— Помогни ми — каза й Илия, като сложи още един труп на плещите си и го занесе върху купа. — Ще ги изгорим, преди да ни е посетил богът на чумата. Миризмата на изгоряло месо го ужасява.

— Нека да дойде богът на чумата — рече жената. — И да ни отнесе всички колкото се може по-бързо.

Илия продължи работата си. Жената седна до момчето, като не спираше да наблюдава израилтянина. След малко отново се приближи до него.

— Защо искаш да спасиш един град, който е осъден?

— Ако спра, за да размишлявам, няма да бъда в състояние да направя това, което искам — отговори той.

Старият пастир имаше право. Единственият изход беше да забравиш миналото си заедно с всички лутания и да създадеш нова история за самия себе си. Едновремешният пророк бе умрял заедно с вдовицата сред пламъците на къщата. На негово място сега стоеше човек, невярващ в Бога, изпълнен със съмнения. Все още беше жив, въпреки че бе въстанал срещу Божието проклятие. Ако искаше да продължи по своя път, трябваше да направи това, което бе решил.

Жената хвана един по-лек труп и го издърпа за краката до купчината от тела, която Илия бе натрупал.

— Не го правя, защото ме е страх от бога на чумата — рече тя. — Нито пък заради Акбар. Асирииците сигурно скоро ще се върнат. Правя го заради момчето с наведената глава, което е седнало там. То трябва да разбере, че животът все още е пред него.

— Благодаря ти — каза Илия.

— Не ми благодари! Някъде сред тези развалини ще открием тялото на сина ми. Той беше горе-долу на възрастта на това момче.

Тя покри лицето си с длан и избухна в плач. Илия хвана внимателно ръката й.

— Болката, която ти и аз изпитваме, никога няма да премине, ала работата ще ни помогне да я понесем по-леко. Колкото и голямо да е страданието, то е безсилно пред едно изморено тяло.

Посветиха останалата част от деня на зловещото задължение да събират и трупат на куп мъртвите. Повечето от тях бяха млади и асирийците ги бяха взели за воини от войската на Акбар. Илия разпозна сред тях свои приятели и заплака, но не прекъсна работата си.

Късно следобед се почувстваха изтощени, а свършеното от тях бе крайно недостатъчно. Никой от останалите жители на Акбар не бе дошъл да им помогне.

Двамата се приближиха до момчето. За пръв път от сутринта то вдигна глава и каза:

— Гладен към.

— Ще отида да потърся нещо — отвърна жената. — В къщите на Акбар има скрита много храна. Хората се бяха подготвили за дълга обсада.

— Вземи храна само за себе си и за мен, защото ние работихме за града с пот на челото — каза Илия. — Ако това момче иска да яде, нека само да се погрижи за себе си.