Паулу Коелю - Петата планина

Мъжът погледна раната върху ръката на Илия и каза, че не е сериозна. Влезе в къщата и скоро се върна — носеше някакви билки и парче плат. Момчето му помогна да наложи раната с лекарството. Когато пастирът му каза, че и сам ще се справи, то отвърна, че е обещало на майка си да се грижи за този човек.

Пастирът се засмя.

— Синът ти държи на дадената дума.

— Аз не съм негов син. А той също държи на думата си. Ще построи отново града, защото трябва да върне майка ми от оня свят, както стори с мен…

Изведнъж Илия си обясни тревогата на момчето. Но преди да каже каквото и да било, пастирът повика жена си, която излизаше от къщата.

— Най-добре е да устроите по най-бързия начин живота си — рече той. — Ще мине много време, докато всичко стане отново това, което е било.

— Никога няма да стане.

— Ти имаш вид на мъдрец, ако и да си млад, и сигурно разбираш нещата по-добре от мен. От природата обаче научих нещо, което никога няма да забравя. Човек трябва да знае, че зависи от времето и сезоните. Само така един пастир може да надживее неизбежните неща. Той се грижи за стадото си, лекува всяко болно животно, сякаш е единственото, което има, помага на овцете да отгледат агнетата си, никога не се отдалечава много от мястото, където има вода за животните. Понякога обаче е възможно някоя от овцете, към която той е много привързан, неочаквано да умре. Може да я ухапе змия, да я отвлече някой див звяр, да падне в пропаст… Ала неизбежното не може да не се случи.

Илия погледна към Акбар и си спомни разговора с ангела. Неизбежното не може да не се случи.

— Нужна е дисциплина и търпение, за да го преодолееш — каза пастирът. — А също и надежда. Когато си я изгубил, няма смисъл да хабиш силите си и да се бориш с неизбежното. Не става дума за надеждата в бъдещето, а за това човек да пресътвори собственото си минало.

Пастирът вече не бързаше. Сърцето му бе изпълнено със състрадание към бежанците, които стояха пред него. След като нещастието не бе засегнало нито него, нито семейството му, нищо не му струваше да им помогне, за да се отблагодари на боговете. Освен това бе чул да се говори за израилския пророк, който се изкачил на Петата планина, без да бъде изгорен от небесния огън. По всичко личеше, че точно този човек сега беше пред него.

— Можете да останете още един ден, ако искате.

— Не разбрах какво каза преди това — рече Илия. — Как така да пресътвориш собственото си минало?

— Много хора са минавали оттук на път за Тир и Сидон. Някои от тях се оплакваха, че нищо не са постигнали в Акбар, и търсеха нова съдба. По-късно същите тези хора се връщаха. Не бяха успели да постигнат това, за което бяха тръгнали, защото заедно с багажа си те носеха и товара на предишния си неуспех. Някои обаче бяха успели да си намерят работа при управниците, други се радваха колко добре са възпитали децата си, ала нищо повече. Миналото им в Акбар ги бе направило страхливи и те не вярваха достатъчно в самите себе си, за да поемат някакъв по-голям риск. Край къщата са минавали и хора, пълни с ентусиазъм. Бяха използвали всяка минута в Акбар, за да съберат с много труд парите, необходими за предприетото от тях пътуване. За тези хора животът беше — и винаги ще бъде — непрекъсната победа. Те също се връщаха, но ми разказваха чудни истории. Бяха завоювали всичко, което искаха, защото не ги възпираше неудовлетворението от миналото им.

Думите на пастира достигаха до сърцето на Илия.

— Не е трудно да устроиш отново живота си, както не е невъзможно да бъде издигнат Акбар върху руините си — продължи пастирът. — Достатъчно е да осъзнаем, че все още притежаваме същата сила, която сме имали и преди. И да я използваме.

Мъжът погледна Илия в очите.

— Ако твоето минало не те удовлетворява, забрави го. Измисли нова история за живота си и повярвай в нея. Съсредоточи се само върху моментите, в които си постигал желанията си, и тази сила ще ти помогне да получиш това, което искаш.

„По едно време исках да бъда дърводелец, а после — пророк, когото Бог е изпратил, за да спаси Израил — помисли си Илия. — Ангелите слизаха от небесата, а Господ говореше с мен, докато разбрах, че Той е несправедлив и никога няма да разбера неговите подбуди.“

Пастирът извика на жена си, че няма да тръгва. В края на краищата бе ходил чак до Акбар и не му се вървеше повече.

— Благодаря ти за гостоприемството — каза Илия.

— Можете да преспите тук една нощ. Момчето прекъсна разговора:

— Искаме да се върнем в Акбар.