Паулу Коелю - Петата планина

Но хората го изблъскаха с думите:

— Ние само дояждаме остатъците на това, което градоначалникът погълна сам. Не ни пречи!

Илия нямаше сили да спори. Изведе момчето извън града и тръгнаха през долината. Ангелите нямаше да му се явяват повече с огнените си мечове.

— Пълнолуние е.

Далеч от праха и дима той можеше да види нощта, огряна от лунната светлина. Няколко часа преди това, когато се бе опитал да напусне града в посока към Йерусалим, не му беше никак трудно да намери пътя. Както не е било трудно и за асирийците.

Момчето се спъна в някакъв труп и извика. Беше жрецът. Ръцете и краката му бяха отсечени, но той все още беше жив. Погледът му бе втренчен в Петата планина.

— Както виждаш, финикийските богове спечелиха небесната битка — промълви жрецът с мъка, ала гласът му бе спокоен. Кръв течеше от устата му.

— Нека да сложа край на страданията ти — предложи Илия.

— Болката нищо не означава, сравнена с радостта от това, че съм изпълнил дълга си.

— Нима твоят дълг беше да унищожиш този град, в който хората винаги са били справедливи?

— Един град не умира, умират само жителите му и идеите, които те носят в себе си. Някой ден други хора ще населят Акбар и ще пият от водата му. А камъкът, оставен от неговия основател, ще бъде грижливо излъскван от новите жреци. Върви си, моята болка след малко ще изчезне, а ти ще носиш отчаянието си, докато си жив.

Поради осакатеното си тяло жрецът едва дишаше. Илия го бе отминал, когато една група от мъже, жени и деца се втурна към него и го наобиколи.

— Ти си виновен за всичко! — крещяха те. — Ти опозори земята ни и навлече проклятие над града ни!

— Дано боговете да видят това! Дано да узнаят у кого е вината!

Мъжете го бяха хванали за раменете и силно го разтърсваха. Момчето се отскубна от ръката му и избяга. Хората го удряха в лицето, по гърдите, по гърба, ала Илия мислеше единствено за момчето. Беше неспособен дори да го задържи до себе си.

Скоро престанаха да го бият, може би защото всички се бяха уморили от толкова насилие. Илия се строполи на земята.

— Махай се оттук! — извика някой. — Ти се отплати за обичта ни с омраза!

Хората се отдалечиха. Илия нямаше сили да стане. Когато успя да се отърси от преживения срам, той вече не беше същият човек. Не искаше нито да умре, нито да продължи да живее. Не искаше нищо. У него нямаше ни любов, ни омраза, ни вяра.

Някой докосна лицето му и Илия се събуди. Все още беше нощ, но луната се бе скрила.

— Обещах на мама да се грижа за теб — каза момчето. — Но не знам какво да направя.

— Върни се в града. Хората са добри, все някой ще те приеме в дома си.

— Ти си ранен. Трябва да се погрижа за ръката ти. Дано да се появи някой ангел и да ми каже какво да направя.

— Но ти не знаеш, не разбираш нищо от това, което става в момента! — извика Илия. — Ангелите няма да се върнат повече при нас, защото ние сме най-обикновени хора. А всички хора са слаби пред страданието. Когато се случат нещастия, обикновените хора трябва да се оправят както могат!

Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. Нямаше никакъв смисъл да спори с момчето.

— Как стигна дотук?

— Но аз не си бях отишъл.

— Тогава си бил свидетел на моя срам! Разбрал си, че аз няма какво повече да правя в Акбар!

— Но ти ми каза, че от всяка битка има полза. Дори и от онези, които губим.

Илия си спомни за предишната сутрин, когато двамата вървяха към кладенеца. Имаше чувството, че са минали години оттогава, и поиска да му каже, че хубавите думи нищо не означават пред страданието, но реши да не го плаши.

— Как успя да се спасиш от пожара? Момчето наведе глава.

— Аз бях буден. Реших да не спя през нощта, за да видя дали ти се срещаш с мама в стаята й. И когато започнаха да нахълтват войници, веднага ги забелязах.

Илия стана и се опита да ходи. Търсеше скалата в подножието на Петата планина, където един следобед бе наблюдавал заедно с вдовицата залеза на слънцето.

„Не бива да отивам там — помисли си той. — Ще ме обземе още по-голямо отчаяние.“

Но сякаш някаква сила го тласкаше в тая посока. Когато стигна до мястото, горчиво заплака. По средата се издигаше камък, също като камъка в Акбар. Той единствен в долината знаеше какво означава този камък, който нямаше да бъде почитан от новите жители, нито пък щеше да бъде излъскван от влюбени двойки, откриващи смисъла на любовта.

Прегърна момчето и заспа отново.

— Гладен съм и съм жаден — каза момчето на Илия веднага щом се събуди.