Паулу Коелю - Петата планина

На площада настъпи мълчание. След известно време жената, която първа бе започнала да помага на Илия, стана и каза:

— Моето име е Преоткриване .

— Моето име е Мъдрост — рече един старец. Синът на вдовицата, която Илия толкова много бе обичал, извика:

— А моето име е Азбука .

Хората на площада избухнаха в смях. Момчето засрамено седна на мястото си.

— Как може някой да се казва Азбука ! — извика друго момче.

Илия можеше да се намеси, но по-добре беше момчето да се научи само да се защитава.

— Защото мама точно това правеше — отвърна то. — Винаги когато погледна изписаните букви, ще си спомням за нея.

Този път никой не се разсмя. Един след друг сираците, вдовиците и старците на Акбар обявяваха новите си имена. Когато церемонията свърши, Илия настоя всички да си легнат рано. На следващата сутрин отново ги чакаше работа.

Хвана момчето за ръка и двамата отидоха на края на площада, където бяха опънали платове във формата на шатра.

От тази вечер Илия започна да учи детето на бибълското писмо.

Изминаха дни, после седмици. Акбар постепенно променяше лицето си. Момчето бързо се научи да изписва буквите и вече можеше да съставя смислени думи. Илия го накара да напише върху глинени плочки историята на възстановяването на града.

Глинените плочки се изпичаха в набързо направена пещ, превръщаха се в керамика, а едно възрастно семейство грижливо ги подреждаше. В късния следобед хората се събираха на площада и Илия приканваше старците да разказват това, което са видели през детството си, като записваше повечето истории.

— Ще съхраним паметта на Акбар върху материя, която огънят не може да унищожи — обясняваше той. — И един ден нашите деца и внуци ще знаят, че сме преодолели неизбежното. Това може да им послужи за пример.

Всяка вечер, след като приключеше заниманията си с момчето, Илия обикаляше из пустия град, стигаше до пътя, който водеше към Йерусалим, и понечваше да тръгне по него, но се отказваше.

Тежката работа налагаше да се съсредоточи върху настоящия момент Знаеше, че жителите на Акбар разчитат на него за възстановяването на града. Веднъж вече ги бе разочаровал — не бе успял да предотврати смъртта на шпионина и да избегне войната. Но Господ винаги дава повторна възможност на чедата си и той трябваше да се възползва от нея. Освен това все повече се привързваше към момчето и се опитваше да го научи не само на бибълските букви, а и да му предаде вярата в Господ, както и мъдростта на прадедите си.

Въпреки това не забравяше, че в родината му царуват чужда принцеса и чужд бог. Вече не му се явяваха ангели с огнени мечове, бе свободен да си замине, щом пожелае, и да направи каквото намери за добре.

Всяка нощ той понечваше да тръгне. И всяка нощ вдигаше ръце към небето и се молеше:

„Иаков се е борил чак до зори и на разсъмване е бил благословен. Аз се боря с Теб дни и месеци, а Ти не искаш да ме чуеш. Но ако погледнеш около себе си, ще разбереш, че съм на път да победя. Акбар постепенно израства от руините, а аз съзиждам това, което Ти чрез мечовете на аси-рийците превърна в прах и пепел.

Ще се боря с Теб, докато не ме благословиш и докато не благословиш също така плодовете на моята работа. Някой ден ще трябва да ми отговориш.“

Жени и деца носеха вода на полето и се бореха със сушата, която като че ли никога нямаше да свърши. Един ден, когато слънцето безжалостно приличаше, Илия чу някой да казва:

— Работим непрекъснато и вече не си спомняме за болката от онази нощ. Забравихме дори, че асирийците ще се върнат веднага след като разграбят Тир, Сидон, Бибъл и цяла Финикия. Това ни се отрази добре. Но тъй като сме погълнати от работата по възстановяването на града, струва ни се, че всичко е както преди. Не виждаме резултата от нашите усилия.

Илия размисли върху чутото. И нареди в края на всеки ден след работа хората да се събират в подножието на Петата планина, за да съзерцават заедно залеза на слънцето.

Обикновено всички бяха толкова изморени, че почти не говореха, но откриваха колко е важно да оставиш мисълта си да се рее без посока, както облаците в небето. По тоя начин тревогата изчезваше от сърцата им, а те се изпълваха отново с вдъхновение и сили за следващия ден.

След като се събуди, Илия каза, че няма да работи.

— Днес в родината ми се чества Денят на Опрощението.

— Но в душата ти няма грях — каза му една жена. — Ти постъпваш по най-добрия начин.

— Традицията трябва да бъде спазвана и аз ще изпълня това, което тя повелява.