Паулу Коелю - Петата планина

Жената, която бе попитала къде може да се намери храна, на другата сутрин пак се появи заедно с още няколко жени.

— Открихме много запаси — рече тя. — И понеже доста хора измряха, а други избягаха с градоначалника, храната ще ни стигне за цяла година.

— Потърси възрастни хора, които да следят за разпределението на продуктите — каза Илия. — Те имат опит в организирането.

— На старите хора не им се живее.

— Ти все пак ги извикай.

Жената се канеше да тръгне, когато Илия я спря.

— Можеш ли да изписваш букви?

— Не.

— Аз се научих и мога да ти покажа как става. Ще ти е необходимо, за да ми помагаш да управляваме града.

— Но асирийците ще се върнат.

— Когато се върнат, ще им трябва нашата помощ, за да управляват града.

Защо да правим това за враговете ни?

— Аз го правя, за да може всеки от нас да даде име на живота си. Врагът е само претекст да изпитаме силите си.

Старците дойдоха, както Илия предполагаше.

— Акбар се нуждае от помощта ви — каза им той. — Не можете да се оправдавате с това, че сте стари, защото на нас ни трябва младостта, която сте изгубили.

— Не знаем къде да я открием — отвърна един от тях. — Изчезнала е зад бръчките и разочарованията.

— Не е истина. Вие никога не сте имали илюзии и затова младостта ви е напуснала. Сега е моментът да я потърсите, след като имаме една и съща мечта: да построим отново Акбар.

— Но как можем да сторим нещо, което е невъзможно?

— С въодушевление.

Скритите зад скръбта и унинието очи заблестяха отново. Те вече не бяха ненужните жители на града, които ходеха на съдебните процеси, за да имат вечерта тема за разговор. Пред тях стоеше важна задача, бяха станали необходими.

По-здравите от тях извадиха от най-пострадалите къщи материала, който би могъл да се използва отново, и с него възстановиха постройките, които не бяха рухнали. Най-възрастните разпръснаха из полето пепелта от изгорелите тела, за да си спомнят за мъртвите, когато прибират следващата реколта. Други се заеха да отделят зърното, складирано безразборно тук-там из града, да месят хляб и да вадят вода от кладенеца.

Два дни по-късно вечерта Илия свика всички жители на площада, който бе разчистен от повечето отломки. Запалиха няколко факли и той започна да говори:

— Нямаме избор. Можем да оставим чужденците да свършат тази работа, но това би означавало да се откажем от неповторимата възможност, която ни дава нещастието: да устроим отново живота си. Пепелта от мъртвите, изгорени преди няколко дни, ще се превърне в растения, които ще поникнат напролет. Изгубеното в нощта на нашествието дете ще пребъде в рояка от деца, които тичат свободно по разрушените улици и се забавляват да проникват в забранени места и непознати къщи. Досега единствено децата успяха да преодолеят случилото се, защото нямат минало и за тях само настоящето има значение. Нека се опитаме и ние да постъпваме като тях.

— Нима човек може да потисне в сърцето си болката от загубата? — попита една жена.

— Не, но може да се радва на придобитото.

Илия се обърна и посочи към върха на Петата планина, все така покрит с облаци. Тъй като стените на града бяха разрушени, той се виждаше от центъра на площада.

— Аз вярвам в Единия Бог, но вие си мислите, че боговете живеят в онези облаци на върха на Петата планина. Не искам сега да споря с вас дали моят Бог е по-силен или по-могъщ; не искам да говоря за различията ни, а за нашите прилики. Нещастието ни доведе до едно общо чувство: отчаянието. Защо се случи това? Защото мислехме, че в душите си сме намерили отговор за всичко, че всичко е решено и не бихме могли да приемем каквато и да било промяна.

Както вие, така и аз, принадлежим към търговски народи, но можем да се държим и като воини — продължи той. — А един воин винаги знае какъв е смисълът да се бори. Не влиза в ненужни битки и никога не си губи времето с провокации. Истинският воин приема поражението. Не гледа на него с безразличие, нито пък се опитва да го превърне в победа. Преживява с горчивина болката от загубата, страда от безразличието и изпада в отчаяние от самотата. Ала след като премине през всичко това, лекува раните си и започва всичко отначало. Воинът знае, че една война се състои от много битки, затова продължава напред. Случват се и нещастия. Можем да търсим причината за тях, да виним другите, да си представяме колко по-различен щеше да е животът ни, ако не ни бяха сполетели. Но всичко това е без значение: нещастията вече са се случили, това е. От този момент нататък трябва да забравим страха, който предизвикват в нас, и да започнем да строим отново. Нека от днес всеки от вас да си избере ново име. Това име ще бъде свещено и ще събира в една дума всичко онова, за което сте мечтали да се борите. За себе си избрах името Освобождение .