Паулу Коелю - Петата планина

„Колко е просто и гениално“, помисли си той, като се опитваше да се разсее. Често пъти, когато ходеше на кладенеца за вода, чуваше жените да казват: „Гърците откраднаха най-важното ни изобретение.“ Илия знаеше, че не е така: те бяха приспособили писмото за себе си, включвайки гласните, и това го бе превърнало в нещо, което всички страни и народи биха могли да ползват. Освен това наричаха свитъците от пергаменти библии в чест на града, където за пръв път се бе появил приспособеният вариант.

Гръцките библии бяха написани върху животински кожи. Илия смяташе, че този начин да бъдат съхранявани думите никак не е сигурен. Кожата не беше така устойчива като глинените плочки, а и лесно можеше да бъде открадната. Папирусите се късаха след неколкократно ползване и водата ги унищожаваше. „Библиите и папирусите не са направени от подходящ материал, единствено глинените плочки могат да се запазят завинаги“, размишляваше той.

Ако все пак градът оцелееше, щеше да препоръча на градоначалника да нареди цялата история на града да бъде записана, а глинените плочки да бъдат съхранявани в специална зала, за да могат да ги четат и бъдещите поколения. И ако случайно финикийските жреци, които запечатваха в паметта си историята на своя народ, някой ден бъдеха избити, подвизите на воините и творбите на поетите нямаше да бъдат забравени.

Забавляваше се известно време, като изписваше едни и същи букви в различен ред и образуваше нови думи. Остана много доволен от резултата. Това занимание го бе накарало да се отпусне и той се върна в леглото.

Малко след това обаче го събуди силен трясък и вратата на стаята му падна на земята.

„Това не е сън. Не е небесното войнство в битка.“ От всеки ъгъл изникваха сенки, които крещяха като обезумели на някакъв език, който той не разбираше. „Асиришщте!“

Нашествениците разбиваха врати, рушаха стени, а крясъците им се смесваха с виковете за помощ, които се чуваха от площада. Опита се да стане, но една от сенките го повали на пода. Глух шум разтърси долния етаж.

„Пожар! — помисли си Илия. — Подпалили са къщата!“ В този миг чу някой да казва на финикийски: — Ето те и теб! Ти си пълководецът им, а си се скрил като страхливец в къщата на една жена!

Илия погледна в лицето непознатия, който бе изрекъл тези думи. Стаята бе осветена от пламъците и той успя да види някакъв мъж с дълга брада и военна униформа. Да, асирийците бяха нападнали града.

— Нима атакувахте през нощта? — попита той объркан.

Ала мъжът не отговори. Илия зърна блясъка на извадените мечове, когато един от воините го рани в дясната ръка.

Израилтянинът затвори очи и за част от секундата пред него се изниза всичко, което бе преживял досега. Ето го, отново играеше по улиците на града, където се бе родил. После отиде за пръв път в Йерусалим; вдъхна мириса на срязано дърво в работилницата, възхити се отново на необятността на морето и на красивите дрехи, които носеха хората в големите градове. Разхождаше се из долините и планините на Обетованата земя. Спомни си, че бе видял Иезавел — тя изглеждаше още дете и очароваше всички, които се приближаваха до нея. Присъства още веднъж на избиването на пророците и чу отново гласа Господен, който му нареди да отиде в пустинята. Видя пак очите на жената, която го чакаше на входа на Сарепта — наричана от своите жители Акбар, — и разбра, че я е обикнал още в първия миг. Изкачи се отново на върха на Петата планина, отново възкреси едно дете и народът го посрещна като мъдрец и съдия. Погледна към небето, чиито съзвездия бързо сменяха местата си, удиви се на луната, която показваше едновременно и четирите си фази, усети студа и горещината, есента и пролетта. Почувства отново дъжда и видя светлината на мълнията. Облаците промениха хиляди пъти формата си, водите на реките потекоха за втори път в същото корито. Изживя отново деня, в който бе забелязал първата аси-рийска шатра, после втората, после толкова други… Видя пак ангелите, които идваха и си отиваха, огнения меч по пътя към Израил, безсънието, рисунките върху плочките и…

Върнал се бе в настоящето. Питаше се какво става на долния етаж, трябваше на всяка цена да спаси вдовицата и сина й.

— Пожар! — извика той към вражеските воини. — Къщата гори!

Не се страхуваше за себе си, тревожеше се единствено за вдовицата и сина й. Някой блъсна главата му в пода и той усети в устата си вкуса на пръстта. Целуна я, каза й колко я обича и обясни, че бе направил всичко възможно, за да избегне това, което ставаше. Искаше да се измъкне от похитителите си, но някой бе стъпил върху врата му.