Паулу Коелю - Петата планина

„Тя сигурно е избягала — помисли си той. — Те не биха причинили зло на една беззащитна жена.“

Дълбоко спокойствие обзе сърцето му. Може би Господ си бе дал сметка, че не той е човекът, който му трябва, и бе открил друг пророк, който да избави Израил от греха. Смъртта най-сетне бе дошла, и то така, както той очакваше — чрез мъченичество. Прие съдбата си и зачака последния удар.

Изминаха няколко секунди. Крясъците продължаваха, кръвта бликаше от раната му, ала смъртоносният удар не идваше.

— Кажи им да ме довършат! — извика той, знаейки, че поне един от войниците говори неговия език.

Никой не обърна внимание на това, което викаше. Спореха разгорещено, сякаш бяха сбъркали в нещо. Няколко войници започнаха да го ритат и за пръв път Илия усети как у него се възвръща инстинктът за самосъхранение. Това го изплаши.

„Не мога да искам да живея повече — помисли си той с отчаяние. — Няма да успея да изляза от тази стая.“

Ала нищо не се случваше. Светът сякаш бе застинал навеки в тази суматоха от крясъци, шум и прах. Може би Господ бе направил така, както с Иисус Навия, и времето бе спряло по средата на битката.

В този миг от долния етаж до него достигнаха виковете на жената. С нечовешки усилия Илия успя да отблъсне един от стражите и да се изправи, но веднага бе повален отново на земята. Някакъв войник го ритна в главата и той падна в несвяст.

Няколко минути по-късно дойде в съзнание. Асирийците го бяха изнесли на улицата.

Все още зашеметен, Илия вдигна глава: всички сгради наоколо горяха.

— В къщата е затворена една невинна и беззащитна жена! Спасете я!

Навсякъде викове, бягащи хора, смут. Понечи да се изправи, но отново бе съборен на земята.

„Господи, можеш да сториш с мен каквото поискаш, защото посветих живота си и смъртта си на Твоята кауза — помоли се Илия. — Но спаси тази, която ми даде подслон!“

Някой го хвана за ръцете и го изправи.

— Ела да видиш нещо. Ти заслужаваш — каза му един от асирийските офицери, който говореше неговия език.

Двама от стражите го хванаха от двете страни и го блъснаха към вратата. Къщата бързо изчезваше в пламъците, а светлината на огъня осветяваше всичко наоколо. Отвсякъде долитаха писъци: плачеше дете, старци молеха за милост, отчаяни жени търсеха синовете си. Ала до съзнанието му достигаха само виковете за помощ на жената, която му бе дала подслон…

— Какво става? Вътре има жена и дете! Защо правите това с тях?

— Защото тя се опита да скрие градоначалника на Акбар.

— Но аз не съм градоначалникът на Акбар! Вие вършите ужасна грешка!

Асирийският офицер го изблъска до вратата. Покривът на къщата се бе срутил от пожара и жената беше затрупана под развалините. Илия успя да види ръката й, която безпомощно махаше. Тя викаше за помощ, като молеше да не я оставят да изгори жива.

— Защо ме пощадихте, а правите това с нея? — попита Илия.

— И ти няма да бъдеш пощаден, но искаме да те накараме да страдаш колкото може повече. Нашият военачалник умря безславно, пребит с камъни пред стените на града. Дойде, за да запази хората живи, а бе осъден на смърт. Същата участ сме отредили и за теб.

Илия отчаяно се мъчеше да се освободи, но стражите го повлякоха. Тръгнаха по улиците на Акбар сред адска жега. Войниците бяха плувнали в пот, а някои изглеждаха потресени от това, което току-що бяха видели. Илия се дърпаше и призоваваше небесата, но и Бог, също както асирийците, остана глух за молбите му.

„Добре, че съществува смъртта!“

Колко пъти си го бе мислил след оня ден в конюшнята!

По земята се търкаляха труповете на воините на Акбар, повечето без униформи. Хората тичаха като обезумели, без да знаят къде отиват, нито пък какво търсят. Тичаха само заради необходимостта да се правят, че вършат нещо, че се борят срещу смъртта и разрушението.

„Защо го правят? — питаше се Илия. — Не виждат ли, че градът е в ръцете на врага и че няма къде да избягат?“ Всичко бе станало толкова бързо! Асирийците се бяха възползвали от огромното числено превъзходство, като в същото време си бяха спестили сражението. Войниците на Акбар бяха избити, без да окажат почти никаква съпротива.

Спряха в средата на площада. Накараха Илия да коленичи и вързаха ръцете му. Вече не чуваше виковете на жената. Може би е издъхнала бързо и не е била подложена на бавното мъчение да бъде изгорена жива. Може би вече е в обятията на Господ, прегърнала сина си.

Друга група асирийски войници доведоха пленник, чието лице бе обезобразено от удари. Въпреки това Илия разпозна в него коменданта.