Паулу Коелю - Петата планина

— Много хора ще загинат.

— Всички сме пред прага на смъртта. Никой обаче не се страхува, дори и аз.

Градоначалникът се учудваше на собствената си смелост. Никога по-рано не бе участвал в сражение. Когато бе разбрал, че битката наближава, бе започнал да крои планове за бягство от града. Същия този ден сутринта бе обсъдил с по-верните си хора най-добрия начин да се измъкне. Не можеше да отиде в Тир, нито пък в Сидон, защото щяха да се отнесат с него като с предател. Ала Иезавел сигурно щеше да го приеме, тъй като се нуждаеше от доверени хора.

Но след като бе излязъл на бойното поле, бе видял в очите на войниците огромна радост. Сякаш те цял живот се бяха подготвяли с някаква цел и най-сетне важният момент бе настъпил.

— Страхуваме се само докато дойде неизбежното — каза той на Илия. — След това не бива да позволяваме на страха да изсмуква силите ни.

Илия бе объркан. Изпитваше същото чувство, макар и да се срамуваше да го признае. Спомни си за възторга на момчето при вида на войската.

— Иди си — каза му градоначалникът. — Ти си чужденец, нямаш оръжие, а и не е нужно да се биеш за нещо, в което не вярваш…

Илия не помръдна.

— Те всеки момент ще дойдат — настоя комендантът. — Ти беше изненадан, ала ние сме подготвени.

Но и след тези думи Илия не си тръгна.

Взряха се в хоризонта, но не видяха никакъв прах — асирийската войска изобщо не се придвижваше.

Войниците от първата редица здраво стискаха в ръце насочените напред копия. Стрелците бяха опънали тетивата на лъковете, готови да изпратят стрелите си веднага щом чуят заповедта на коменданта. Някои от воините размахваха мечове във въздуха, за да поддържат мускулите си напрегнати.

— Готови сме — повтори комендантът. — Те ще атакуват.

Илия усети еуфорията в гласа му. Явно нямаше търпение битката да започне. Искаше да се сражава и да покаже храбростта си. Сигурно виждаше във въображението си асирийските воини, ударите на сабите, виковете и суматохата. Представяше си как финикийските жреци ще го сочат като пример за способен и смел пълководец.

Градоначалникът прекъсна мислите му.

— Те изобщо не се движат.

Илия си спомни, че бе помолил Господ да спре слънцето на небето, както бе сторил за Иисус Навин. Опита се да говори със своя ангел, но не чу гласа му.

Постепенно копиеносците свалиха оръжията си, стрелците отпуснаха лъковете си, а останалите воини прибраха мечовете си. Към обяд слънцето напече така силно, че някои от войниците припаднаха от жегата. Въпреки това отрядът стоя в бойна готовност до вечерта.

Когато слънцето се скри, воините се прибраха в Акбар. Изглеждаха разочаровани, че денят е минал, а те все още са живи.

В долината остана само Илия. Повървя безцелно, докато съзря светлина и пред него застана Ангелът Господен.

— Бог чу молбата ти — каза ангелът. — И видя как се терзае душата ти.

Илия вдигна поглед към небето и благодари за тази благословия:

— Господ е източникът на славата и на властта. Той беше Този, който възпря асирийската войска.

— Не е така — възрази ангелът. — Ти каза, че Той би трябвало да направи избора. И Господ го стори вместо теб.

— Тръгваме — каза Илия на вдовицата и сина й.

— Не искам да заминавам — отвърна момчето. — Гордея се с войниците на Акбар.

Майка му го накара да си стегне багажа.

— Вземи само това, което можеш да носиш — рече му тя.

— Забрави ли, че сме бедни и че нямам кой знае какво?

Илия се качи в стаята си. Огледа се, сякаш я виждаше за пръв и последен път. После слезе и се загледа във вдовицата, която подреждаше боите си.

— Благодаря ти, че ме вземаш със себе си — каза тя. — Когато се омъжих, бях само на петнайсет години и изобщо не познавах живота. Нашите родители бяха уговорили всичко предварително и аз от дете бях подготвена за този момент и възпитавана да помагам на мъжа си при всяко едно обстоятелство.

— Обичаше ли го?

— Приучих сърцето си към това. Понеже нямах избор, убедих самата себе си, че този е най-добрият път. Когато загубих мъжа си, привикнах към еднаквите дни и нощи. И тъй като по онова време все още вярвах в боговете от Петата планина, помолих ги да ме приберат при себе си, когато синът ми стане достатъчно голям, за да живее сам. Тогава се появи ти. Вече ти го казах, а сега искам да го повторя. От този ден нататък започнах да забелязвам красотата на долината, тъмните очертания на планините, открояващи се на небето, луната, която непрекъснато мени формата си, за да може житото да расте. Много нощи, докато ти спеше, се разхождах из Акбар, слушах плача на новородените, песните на мъжете, които бяха пили след работа, твърдите крачки на стражите върху крепостната стена. Толкова пъти съм виждала този пейзаж, а никога не съм си давала сметка колко е красив… Толкова пъти съм поглеждала към небето, без да забележа колко е дълбоко… Толкова пъти съм долавяла шумовете на Акбар, без да разбера, че те са част от живота ми… У мен се породи огромно желание да живея. Ти ме накара да науча бибълските букви и аз го сторих. В началото го правех само за да ти харесам, но постепенно се увлякох от това, което вършех, и открих, че животът ми има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам.