Паулу Коелю - Петата планина

Вървеше без посока и гледаше планината, града и асирийския стан в далечината. Чувстваше се като малка точица в долината, а светът, който го заобикаляше, беше толкова голям, че и цял живот да пътуваше, нямаше да стигне до неговия край. Приятелите му, а също и враговете му, сигурно разбираха по-добре Земята, на която живееха. Можеха да пътуват до далечни страни, да плават из непознати морета, да обичат една жена без чувство за вина. Никой от тях не чуваше гласовете на ангелите, нито пък си бе поставил за цел да се бори в името Господне. Живееха, като се съобразяваха само с настоящето, и бяха щастливи.

И той беше човек като всички други и в този момент, когато се разхождаше из долината, му се прииска никога да не беше чувал гласа Божи, нито пък гласа на Неговите ангели.

Ала животът — това не са желанията на човека, а неговите действия. Спомни си, че много пъти бе пробвал да се откаже от мисията си, но в крайна сметка се бе озовал тук, насред долината, защото Бог бе поискал да стане така.

„Можех да си остана само дърводелец, Господи, и пак бих ти служил.“

Но Илия се намираше именно тук и изпълняваше това, което му бе възложено, а на съвестта му тежеше бремето на предстоящата война, на погубените от Иезавел пророци, на пребития с камъни асирийски военачалник, на страха, който изпитваше заради любовта си към една жена от Акбар. Господ му бе дал това настояще, а той не знаеше какво да прави с него.

Сред долината блесна светлина. Не беше неговият ангел-пазител, когото Илия винаги чуваше, но рядко виждаше. Беше Ангелът Господен, дошъл да го утеши.

— Аз вече нищо не мога да сторя тук — каза му Илия. — Кога ще се върна в Израил?

— Когато се научиш да съзиждаш — отвърна ангелът. — Спомни си това, което Бог е казал на Мойсей преди една битка. Радвай се на всеки миг, за да не се разкайваш после и да не изпитваш усещането, че си пропилял младостта си. За всяка възраст в живота на човека Господ е отредил някакво безпокойство.

И рече Господ на Моисея:

„Вие днес влизате в битка с вашите врагове, да не отслабва сърцето ви, не бойте се, не се смущавайте и не се ужасявайте от тях. Който е насадил лозе и не го е брал, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката и друг да го обере; и който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката и друг да вземе жена му.“

Илия повървя още малко, като се опитваше да разбере това, което беше чул. Когато поиска да се върне в Акбар, съзря жената, която обичаше, да седи на един голям камък в подножието на Петата планина, на няколко минути път от мястото, където се намираше той самият.

„Но какво прави тя тук? Дали е узнала за процеса, за смъртната присъда, за опасността, на която сме изложени?“

Трябваше да я предупреди незабавно. Реши да се приближи до нея.

Жената го забеляза и му кимна. Илия като че ли бе забравил думите на ангела и отново го обзе несигурност. Престори се, че е загрижен за града, за да не усети тя колко объркани са сърцето и разумът му.

— Какво правиш тук? — попита той, щом я наближи.

— Дойдох да потърся вдъхновение. Писмото, което уча, ми напомня за контурите на долината, на планините, на моя роден град. Някои от търговците ми дадоха различни бои, искат да пиша за тях. Мислех да ги използвам, за да опиша света, в който живея, но знам, че е много трудно. Дори и да разполагам с цветовете, само Господ може да ги смесва така хармонично.

Тя задържа погледа си върху Петата планина. Бе се превърнала в съвсем различна жена от тази, която Илия бе видял преди няколко месеца да събира дърва пред вратите на града. Самотното й присъствие сред пустинята му вдъхваше доверие и уважение.

— Защо всички други планини имат имена, а Петата планина е наречена с число? — попита той.

— За да не се скарат боговете помежду си — отвърна жената. — Традицията разказва, че ако хората нарекат планината само на един бог, останалите ще се разгневят и ще унищожат Земята. Нарекли са я Петата планина, защото тя е петата поред, която се вижда извън стените на града. По този начин никого не обиждаме и всичко във Вселената ще остане на мястото си.

Замлъкнаха и двамата. Жената първа наруши мълчанието.

— Освен че размишлявах върху цветовете, мислех си и за опасността, която крие бибълското писмо. То може да оскърби финикийските богове, а също и нашия Господ Бог.

— Съществува само Господ — прекъсна я Илия. — А и всички цивилизовани страни имат свое писмо.