Паулу Коелю - Петата планина

И ще кажеш на всички, що се кланят на Ваал: призовете вие името на вашия бог; аз пък ще призова името на Господа. Остави ги те да го сторят по-напред; и да призовават Ваал от утринта до пладне да слезе, за да получи жертвоприношението.

Те ще викат високо и ще се прободат с ножове, и ще молят техния бог да приеме телето, но нищо няма да се случи.

Когато се уморят, ти ще напълниш четири ведра с вода и ще ги излееш върху твоето теле. Ще го повториш. После ще сториш същото трети път. Тогава ще извикаш Господа, БогАвраамов, Исааков и Израилев и ще го помолиш да покаже на всички силата си.

И в тоя миг ще падне огън Господен и ще изпепели твоята жертва.

Илия коленичи и отправи благодарствена молитва.

— Ала ще можеш да сториш това чудо само веднъж в живота си — продължи ангелът. — Ти трябва да решиш дали да го направиш тук, за да избегнеш битката, или да го извършиш в твоята земя, за да отървеш народа си от заплахата на Иезавел.

И след тези думи Ангелът Господен изчезна.

Жената се събуди рано и завари Илия седнал на прага на вратата. Около очите му имаше дълбоки сенки, сякаш изобщо не бе спал.

На нея много й се искаше да го попита какво се е случило предишната вечер, но се страхуваше от отговора му. Може би безсънната нощ се дължеше на разговора с градоначалника и на заплахата от война. Причината обаче можеше да бъде и друга — глинената плочка, която му бе дала. Ако споменеше за това, рискуваше да чуе от Илия, че любовта на една жена не би могла да се съчетае с Божията воля.

— Ела да хапнеш нещо — бяха единствените й думи.

Синът й също се събуди. Тримата седнаха на масата и закусиха.

— Много ми се искаше да остана снощи с теб, но градоначалникът настояваше да ме види — каза Илия.

— Не се тревожи за него — отвърна тя, като почувства как сърцето й се успокоява. — Неговият род управлява Акбар от много поколения, така че той ще съумее да се справи със заплахата.

— Разговарях също така с един ангел. И той поиска от мен да взема много трудно решение!

— Не трябва да се тревожиш и заради ангелите. Може би е по-добре да вярваме, че с времето и самите богове се сменят. Моите прадеди са се кланяли на египетските богове, които са имали външността на животни. После тези богове са си отишли и до твоето пристигане ме бяха учили да правя жертвоприношения на Астарта, на Ел, на Ваал и на всички останали обитатели на Петата планина. Сега узнах за Господа, но е възможно някой ден той също да ни остави, а боговете, които дойдат след него, да не бъдат толкова строги.

Момчето поиска да пие вода, но тя бе свършила.

— Ще отида да донеса — каза Илия.

— Искам да дойда с теб — помоли го момчето.

Двамата тръгнаха към кладенеца. По пътя минаха през мястото, където комендантът от ранни зори обучаваше войниците си.

— Нека да погледаме — рече момчето. — Когато порасна, и аз ще стана войник. Илия се спря.

— Кой от нас си служи най-добре със сабята? — попита един от войниците.

— Върви там, където вчера бе убит пленникът — нареди му комендантът. — Вземи един по-голям камък и му кажи нещо обидно.

— Но защо да го правя? Камъкът няма да ми отговори.

— Тогава ще го удариш със сабята си.

— Но тя ще се счупи — каза войникът. — Ала аз попитах нещо съвсем друго — кой от нас умее да си служи най-добре със сабята?

— Най-добрият е този, който е като камъка — отвърна комендантът. — Който успее да докаже, без да вади сабята от ножницата, че никой не може да го победи.

„Градоначалникът е прав: комендантът наистина е мъдър човек — помисли си Илия. — Но блясъкът на суетата заслепява мъдростта му.“

Продължиха по-нататък. Момчето го попита защо войниците толкова дълго се обучават.

— Не са само войниците, а и майка ти, и аз, и всички онези, които следват гласа на сърцето си. Всяко нещо в живота изисква да се обучаваш.

— Дори и за да бъдеш пророк?

— Дори и за да разбираш думите на ангелите. Толкова много искаме да разговаряме с тях, че не чуваме това, което те ни казват. Да се слуша никак не е лесно. В нашите молитви винаги се стремим да кажем къде сме сгрешили или пък какво бихме желали да ни се случи. Ала всичко това вече е известно на Господа и Той понякога ни кара само да чуем това, което Вселената ни казва. И да имаме търпение.

Детето го гледаше учудено. Сигурно нищо не бе разбрало, но Илия изпитваше нужда да продължи разговора. Когато малкият пораснеше, можеше да стане така, че някоя от тези думи да му помогне в труден момент.