Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Да пием за бабата на това момиче! — вдигна тост Едуард, ставайки на крака. — Да пием за бабата на тази луда срещу мен, която сигурно е избягала от „Вилет“!

Хората отново насочиха вниманието си към чиниите, като се престориха, че нищо особено не се е случило.

— Да пием за баба ми! — настоя Вероника.

Собственикът на ресторанта се приближи до тяхната маса.

— Моля ви, дръжте се прилично!

Те утихнаха за няколко минути, но после пак започнаха да говорят на висок глас, да дрънкат безсмислени неща и да се държат невъзпитано. Собственикът отново се появи до масата им и каза, че няма нужда да плащат сметката, но трябва веднага да излязат от залата.

— Ще спестим доста пари от тези скъпи вина! — вдигна чашата си Едуард. — Време е да се махаме оттук, преди този човек да промени решението си!

Но човекът нямаше намерение да променя решението си. Дори вече издърпваше стола на Вероника с привидно любезен жест, а всъщност искаше да й помогне да стане колкото се може по-бързо.

Отидоха на малкия площад в центъра на града. Вероника погледна към стаята си в манастира и изведнъж изтрезня. Сети се, че скоро ще умре.

— Купи още вино! — помоли тя Едуард.

Наблизо имаше бар. Едуард донесе две бутилки. Двамата седнаха и продължиха да пият.

— Защо не ти харесва тълкуването на баба? — попита Вероника.

Едуард бе толкова пиян, че се наложи да направи върховни усилия, за да си спомни какво бе говорил в ресторанта. Все пак успя.

— Баба ти е казала, че жената е стъпила върху змията, защото любовта властва над Доброто и Злото. Това тълкуване е красиво и романтично, но изобщо не е правилно, защото аз съм виждал тази картина. Тя представлява едно от виденията на рая, които исках да нарисувам. Много пъти съм се питал защо винаги изобразяват Светата Дева по този начин.

— Защо?

— Защото Дева Мария, олицетворяваща женската енергия, властва над змията, която символизира мъдростта. Ако обърнеш внимание на пръстена на д-р Игор, ще видиш, че на него е изобразен символът на медиците: две змии, увити около жезъл. Любовта стои над мъдростта, така както Дева Мария е стъпила върху змията. За нея всичко е вдъхновение. Тя не съди кое е добро и кое — зло.

— Знаеш ли какво още? — добави Вероника. — Дева Мария никога не е обръщала внимание на това какво мислят другите. Представяш ли си я да обяснява на всички историята със Светия Дух! Нищо не е обяснявала, само е казала: „Така се случи!“ Знаеш ли какво са си помислили хората?

— Разбира се, че знам. Помислили са си, че е луда!

Двамата се засмяха. Вероника вдигна чашата си.

— Моите поздравления! Вместо да говориш толкова, по-добре би било да нарисуваш тези видения от рая!

— Ще нарисувам най-напред теб — отвърна Едуард.

Недалеч от площадчето се издигаше хълм. На върха му имаше малък замък. Вероника и Едуард се заизкачваха по стръмния път, като ругаеха и се смееха, пързаляха се по леда и мърмореха, че са изморени. До замъка имаше огромен жълт кран. Който дойдеше за пръв път в Любляна, оставаше с впечатлението, че кранът е там, за да реставрират замъка, и че съвсем скоро той ще е напълно готов. Ала жителите на Любляна знаеха, че кранът стои там от години, неизвестно защо.

Вероника разказа на Едуард, че когато карат децата от детските градини да нарисуват замъка на Любляна, те винаги включват в рисунките си и крана.

— Кранът впрочем е много по-запазен от замъка.

Едуард се разсмя.

— Би трябвало вече да си умряла — каза той под влияние на алкохола, но по гласа му личеше, че се страхува. — Сърцето ти не би могло да издържи на това изкачване.

Вероника бавно го целуна.

— Погледни добре лицето ми — каза тя. — Запази го в душата си, за да можеш един ден да го пресъздадеш. Започни с него, ако искаш, но се върни към рисуването! Това е последната ми молба. Вярваш ли в Бог?

— Вярвам.

— Тогава се закълни в Бог, в когото вярваш, че ще ме нарисуваш!

— Заклевам се!

— И че след като ме нарисуваш, ще продължиш да рисуваш!

— Не знам дали ще мога да се закълна в това.

— Можеш. Ще ти кажа и още нещо: благодаря ти за това, че придаде смисъл на живота ми. Дошла съм на този свят, за да премина през всичко онова, което преживях, да се опитам да се самоубия, да увредя сърцето си, да се изкача до този замък и да ти позволя да запечаташ моето лице в душата си. Това е единствената причина, заради която съм дошла на този свят; да те накарам да се върнеш към пътя, който си изоставил. Не ме карай да изпитвам чувството, че животът ми е бил безполезен.