Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Хайде да влезем! — предложи той. — Сервират вечерята.

— Когато бях дете и ходех на гости при баба, всеки път се заглеждах в една картина на стената. Представляваше една жена — Дева Мария, както я наричат католиците — издигнала се над целия свят, с прострени към Земята ръце, от които излизат лъчи. Най-силно ме интригуваше в картината това, че жената е стъпила върху жива змия. Попитах баба: „Не се ли страхува от змията? Не знае ли, че змията може да я ухапе по крака и тя да умре от отровата й?“ А баба каза: „Змията е донесла Доброто и Злото на Земята, както е казано в Библията. А Дева Мария с любовта си властва над Доброто и Злото.“

— Какво общо има това с моята история?

— Когато те видях преди една седмица, беше много рано да ти кажа: обичам те. А тъй като няма да изкарам тази нощ, вече е много късно да ти го кажа. Но най-голямата лудост на мъжа и жената е именно любовта! Ти ми разказа историята на обичта на твоите родители към теб. Искрено вярвам, че са ти желаели само доброто, но тази тяхна любов почти е съсипала живота ти. И Дева Мария от картината на баба, стъпила на змията, е доказателство за това, че любовта има две лица.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Едуард. — Нарочно направих така, че да ме подложат на електрошок, понеже ти ме объркваш. Не знам какво изпитвам, а любовта веднъж вече ме съсипа.

— Не се страхувай! Днес помолих д-р Игор да изляза оттук и сама да избера мястото, където завинаги ще затворя очи. Но когато видях как те влачат санитарите, разбрах кой е образът, който искам да съзерцавам, преди да напусна тоя свят: твоето лице. И реших да остана. Докато ти спеше под влияние на шока, пак получих пристъп и си помислих, че моят час е дошъл. Погледнах лицето ти, опитах се да отгатна историята на живота ти и щастлива се приготвих да умра. Ала смъртта не настъпи — сърцето ми издържа и този път, може би защото съм млада.

Той наведе глава.

— Не бива да се срамуваш от това, че си обичан. Нищо не искам от теб, позволи ми само да те харесвам, да свиря на пиано още една нощ — ако все още имам сили. В замяна искам от теб само едно: ако чуеш да казват, че умирам, ела в манипулационната. Изпълни желанието ми!

Едуард дълго мълча и Вероника помисли, че се е оттеглил в своя свят и скоро няма да се върне оттам. Накрая той погледна планината зад стените на „Вилет“ и каза:

— Ако искаш да излезеш оттук, аз ще те изведа. Трябва само да взема палтата ни и малко пари. После и двамата ще избягаме.

— Няма да продължи дълго, Едуард. Ти го знаеш!

Едуард не отговори. Влезе и се върна с палтата.

— Ще трае цяла вечност, Вероника. По-дълго от всички еднакви дни и нощи, които прекарах тук, опитвайки се да забравя за виденията от рая. И почти ги бях забравил, но напоследък сякаш започнаха да се връщат. Да бягаме! Нали сме луди!

Когато се събраха за вечеря, пациентите забелязаха, че липсват четирима души.

Зедка, за която всички знаеха, че е изписана след продължително лечение. Мари, която сигурно бе отишла на кино — нещо, което често правеше. Едуард, който може би не се беше възстановил от електрошока. При мисълта за това всички пациенти бяха обзети от страх и мълчаливо започнаха да се хранят. Нямаше го и момичето със зелените очи и кестенявите коси, за което знаеха, че едва ли ще оживее до края на седмицата.

Никой във „Вилет“ не говореше открито за смъртта. Когато някой липсваше обаче, веднага забелязваха отсъствието му, въпреки че всички се стараеха да се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Слухът за момичето обиколи масите. Някои от пациентите се разплакаха, защото то бе така жизнено, а сега вероятно беше в малката морга, която се намираше в задната част на санаториума. Само най-смелите минаваха оттам, и то през деня, когато бе съвсем светло. Вътре имаше три мраморни маси и обикновено върху едната от тях винаги лежеше по някое тяло, покрито с чаршаф.

Всички знаеха, че тази вечер Вероника е там. Онези, които наистина бяха луди, вече бяха забравили, че през тази седмица в санаториума е имало още един гост, който понякога бе смущавал съня им с пианото си. Няколко души почувстваха известна тъга, когато новината достигна до тях, особено сестрите, които бяха при Вероника в интензивното отделение. Но персоналът бе обучен да не се привързва към болните, понеже някои от тях биваха изписани, други умираха, а състоянието на повечето непрекъснато се влошаваше. Тъгата на сестрите продължи малко по-дълго от обикновено, но скоро премина.