Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Татко, ще се погрижа за кариерата си, като стана художник.

— Теб не те е грижа за нашата любов, за усилията, които полагаме, за да ти дадем добро образование. И тъй като по-рано ти не беше такъв, бих могъл да си обясня това, което се случва, единствено като последица от злополуката.

— Разбери, че обичам теб и майка повече от всичко и от всички на света.

Посланикът се закашля. Не бе свикнал на толкова откровени изблици на чувства.

— Тогава направи това, което желае майка ти, в името на твоята обич към нас! Откажи се за известно време от рисуването, намери си приятели, които да имат твоето обществено положение, и се върни към учението!

— Но ти ме обичаш, татко! Не можеш да искаш това от мен, защото винаги си ми бил пример как трябва да се бори човек, за да постигне желанията си! Не можеш да искаш от мен да стана човек без собствена воля!

— Казах: в името на обичта ти към нас. Никога преди не съм го казвал, момчето ми, но сега те моля. Заради обичта ти към нас, заради нашата обич към теб, върни се у дома — не само във физически, но и в духовен смисъл. Ти се самозаблуждаваш, като бягаш от действителността. Откакто си се родил, ние храним най-хубавите надежди в живота си. Ти си всичко за нас: нашето бъдеще и минало. Баба ти и дядо ти бяха обикновени чиновници и аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да вляза в дипломатическата кариера. И го правех само за да извоювам пространство за теб, да ти бъде по-лесно. Още пазя грижливо писалката, с която подписах първия си документ като посланик, за да ти я подаря в деня, когато ще сториш същото. Не ни разочаровай, моето момче! Не ни остава да живеем много, искаме да умрем спокойни, да знаем, че си поел по правилния път в живота! Ако наистина ни обичаш, направи това, за което те моля! Ако не ни обичаш, продължавай да се държиш както досега!

Едуард остана загледан в небето на Бразилия часове наред. Облаците, които плуваха в синевата, бяха красиви, но не носеха ни капка дъжд, който да се излее над сухата земя на централното бразилско плато. Чувстваше се празен като тях.

Ако продължеше по избрания от него път, майка му щеше да се разболее от мъка, баща му щеше да изгуби всякакво желание за работа и двамата щяха да се обвиняват, че не са възпитали както трябва любимия си син.

Ако се откажеше от рисуването, виденията от рая никога нямаше да излязат наяве и нищо друго на този свят нямаше да му достави радост и удоволствие. Огледа се наоколо, видя картините си, спомни си колко любов, колко чувства бе вложил във всяко мазване с четката и те му се сториха посредствени. Призванието му бе заблуда: искаше да бъде нещо, без да е избран за това, а цената, която трябваше да плати, бе разочарованието на родителите му.

Виденията от рая бяха за богоизбраните, които се появяваха в книгите като герои и мъченици на вярата си. Хора, които от деца са знаели, че светът се нуждае от тях — а написаното в книгите е авторова измислица.

По време на вечерята каза на родителите си, че имат право: всичко било само една младежка мечта, включително и интересът му към рисуването, който също бил изчезнал. Родителите му останаха много доволни, майка му се разплака от радост и прегърна сина си; всичко се бе оправило.

През нощта посланикът тайно отпразнува победата си, като отвори бутилка шампанско и я изпи сам. Когато влезе в спалнята, жена му за пръв път от месеци насам спеше спокойно.

На другия ден намериха стаята на Едуард в безпорядък, картините бяха нарязани с остър предмет, а момчето седеше в ъгъла, загледано в небето. Майка му го прегърна, каза му колко много го обича, но Едуард нищо не отвърна.

Не искаше и да чуе повече за обич: цялата тази история му бе омръзнала. Мислеше, че ще може да се откаже и да следва съветите на баща си, но бе отишъл твърде далеч — бе преминал през пропастта, която отделя човека от мечтата му, и сега не бе в състояние да се върне обратно.

Не можеше да върви нито напред, нито назад. В такъв случай бе по-добре да слезе от сцената.

Едуард остана в Бразилия още пет месеца, през които бе лекуван от специалисти. Диагностицираха рядка форма на шизофрения, появила се вероятно в резултат на злополуката с колелото. Скоро след това в Югославия избухна гражданска война и посланикът бе извикан по спешност. Струпаха се твърде много проблеми, за да може семейството му да се грижи за него, и единственият изход бе да го оставят в новооткрития санаториум „Вилет“.

Когато Едуард привърши историята си, вече се бе стъмнило и двамата трепереха от студ.