Харлан Коубън - Дръж се здраво

Покрай офиса й провлачи крак група полумомчета-полумъже, до един облечени в черно и окичени с разни вериги и капси. Маншетите на панталоните им бяха толкова широки, че обувките им не се виждаха.

— Здрасти, Розмари.

— Здравейте, момчета.

Отминаха. Розмари се обърна отново към Майк:

— Къде живееш?

— В Ню Джърси.

— В някое предградие, нали?

— Да.

— Младежите от района ви как закъсват?

— Отде да знам? Наркотици и алкохол, предполагам.

— Точно така. Искат купонът да тече. Мислят си, че им е писнало от всичко — може и така да е, кой знае? Затова им се ще да излязат, да се надрусат, да отидат в някой клуб, да пофлиртуват и тъй нататък. Но не искат да играят баскетбол. Именно затова сме ние тук.

— Вие им създавате необходимите им емоции?

— Но не по начина, който си представяш. Ела да ти покажа.

Запъти се по яркожълтия коридор, а той я последва. Тя вървеше с високо вдигната глава. В ръката си държеше ключ. Отвори някаква врата и заслиза по стълбите.

Влязоха в нещо като клуб или дискотека, или каквото му викат там днешните младежи. Сепаретата бяха тапицирани, а пред тях се виждаха маси с вградено осветление и ниски табуретки. Имаше будка за дисководещия и дървен дансинг; нямаше топка с огледалца, но за сметка на това имаше цветомузика — няколко цветни прожектора, които се въртяха в ритъм. На задната страна в стил графити бе изпръскано КЛУБ ДЖАГУАР.

— Това им трябва на младежите — рече Розмари МакДевит. — Място, където да изпуснат парата. Да се кефят заедно с приятелите си. Алкохол не сервираме. Сервираме безалкохолни коктейли, които изглеждат като алкохолните. Имаме красиви бармани и сервитьорки. Така е във всички водещи клубове. Но най-важното е, че при нас младежите са в безопасност. Разбираш ли ме? Младежи като сина ти пристигат с коли и започват да търсят фалшиви карти за самоличност. Искат да си купят наркотици или да се напият, макар да са непълнолетни. Нашата цел е да ги спрем, като канализираме желанията им по по-безопасен начин.

— С този клуб ли?

— Отчасти с него. Но при нужда прикачаме към тях и психотерапевти. Предлагаме им читателски групи и групи за терапия. Имаме и помещение с ексбокс, плейстейшън-3 и всичко останало, което може да очаквате да намерите в един младежки център. Но тази зала тук е основното. Именно благодарение на нея сме смятани за куул, както казват младежите.

— Според слуховете и вие сервирате алкохол.

— Слуховете са измислени. Повечето ги пускат съседните заведения, тъй като им отнемаме клиентела.

Майк предпочете да замълчи.

— Виж какво. Да приемем, че синът ти е дошъл в града да купонясва. Може да слезе по Трето авеню ей там и от първата странична уличка да се сдобие с кокаин. Има един, който продава хероин под едно стълбище само на петдесет метра оттук. Няма нещо, което да не се продава. Другият вариант е да се промъкнат в някой клуб и там да се надрусат до ушите, че и по-лошо. А тук ние ги пазим. Изпускат пара при безопасни обстоятелства.

— Приемате ли младежи от улицата?

— Не ги връщаме, макар да има организации, които са по-добре подготвени от нас. Не се мъчим да променим живота им в това отношение, тъй като, честно казано, не се получава. Ако някой младеж вече е тръгнал по лош път или е от разбито семейство, нужно му е много повече от онова, което ние предлагаме. Нашата основна задача е да опазим от подхлъзване онези младежи, които в основата си са добри. Проблемът при нас е точно обратният — прекален родителски контрол. Родителите стоят на главите на децата си двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. На днешните младежи не им остава място или време за бунтарство.

Същия аргумент и той бе изтъквал многократно на Тиа. Прекалено сме ги награчили. Едно време Майк го пускаха сам по улиците. В събота играеше от сутринта в парка „Бранч брук“ и се прибираше едва на смрачаване. А сега? Децата им не пресичаха улицата, ако Тиа или той не ги гледаха, от страх да не би… — да не би какво?

— И вие им го осигурявате?

— Именно.

Той кимна.

— Кой е собственикът?

— Аз. Отворих преди три години, след като брат ми Грег умря от свръхдоза. А беше добро момче. На шестнайсет години. Не спортуваше, така че не беше известен или нещо такова. Но родителите ни и обществото като цяло ни контролираха прекалено изкъсо. И това стана още на втория път, когато опита наркотик.

— Моите съболезнования.

Тя сви рамене и тръгна нагоре по стълбите. Той безмълвно я последва.