Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Чакането нямаше значение за тези мъже. Те прекарваха една трета от живота си в чакане. Анди потупа Тони по рамото.

— Когато се покаже, трябва да го заковеш. Ако не улучиш, ще си получиш, каквото трябва.

Тони поглади пушката.

— Шестгодишно хлапе…

Голямата просторна стая с двойното легло, двете кресла и телевизорът сякаш се бе смалила. Шумът от уличното движение, който долиташе през отворения прозорец, сякаш се бе засилил. В стаята бе надвиснало напрежение като черен балдахин.

По сутиен и пликчета Фрида лежеше на кревата с ръка върху очите. Джони седеше до телефона с поглед, вперен в часовника на ръката му.

— Не можеш ли да му се обадиш сега? — попита Фрида, като вдигна ръка, за да погледне Джони. — За Бога! Чакаме от часове!

— Предупредих те, бебче — отвърна Джони меко, — че това е игра на търпение. — Пот се стичаше по лицето му. — Сега е едва пет без пет.

— Ще се побъркам, ако трябва да чакаме още дълго. През целия си проклет живот е трябвало да чакам нещо!

— А кой ли не е? — Джони избърса лицето си с кърпа. — Всеки чака нещо. Успокой се, бебче. Мисли за лодката, за морето, за слънцето и за нас двамата. Мисли за това.

Ръката й се върна върху очите.

— Извинявай, Джони. Вече съм на края на силите си.

На края на силите си? Джони потисна въздишка. Погледна я, както лежеше — толкова желана и негова, прекрасна. На края на силите? Усети студените тръпки на страха. Въпреки предупрежденията му тя, изглежда, не си даваше сметка в каква джунгла навлизат.

Чакаха: вслушваха се в уличния шум, чуха полицейска свирка, а в далечината — сирена на „Бърза помощ“. Напрежението в стаята се сгъстяваше. Минутната стрелка на часовника на Джони просто пълзеше. Можеше ли една минута да трае толкова дълго?

— Джони! — Фрида седна. — Моля те, обади му се!

— О’кей, бебче.

Той вдигна слушалката и набра номера на Сами.

Докато слушаше бръмченето по жицата, си помисли за мига, в който щеше да отключи бокса и да измъкне двете тежки чанти, и затвори очи. Толкова много пари!

Тогава се чу гласът на Сами.

— Кой е?

— Сами? Джони е. Провери ли автогарата?

— Проверих я, мистър Джони. Там няма никой.

Джони се наведе напред, сърцето му се разтуптя.

— Сигурен ли си?

— Аха. Обиколих навсякъде. Момчетата са си отишли.

— Къде е Тони? — Джони знаеше, че Капело е опасният човек.

— Мисля, че още не се е върнал, мистър Джони. Шефът го изпрати във Флорида. Не съм го виждал.

— О’кей. — Джони се замисли за момент. Пътят на юг и извън града минаваше покрай квартирата на Сами. — Около полунощ ще мина с парите. Бъди там.

— Шест хиляди, мистър Джони?

— Да. Бъди там. — Джони затвори. Погледна Фрида, която беше станала от леглото и не сваляше очи от него. — Всичко е наред. Те наистина мислят, че сме в Хавана. Ще тръгнем оттук в седем и половина. Хайде да си събираме багажа. Ще уредя кола от „Херц“.

— Наистина ли мислиш, че е безопасно… И че ще успееш да вземеш парите?

Джони пъхна пръсти под ризата си, за да докосне медальона на свети Христофор — движение по навик, но когато пръстите му не напипаха нищо, освен мокрите от пот косми по гърдите му, той отново чу гласа на майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“ .

— Ще опитаме, бебче. Нищо в този живот не е безопасно, но ще опитаме.

Той взе телефонния указател, намери номера на агенцията за коли под наем „Херц“ и се обади. Отговориха му, че ще докарат кола пред хотела в деветнадесет часа.

Фрида облече своя зелен костюм с панталон и разресваше косата си, когато Джони затвори.

— Колата е поръчана — каза той, след това отиде при куфара си и извади пистолета и кобура.

Като видя това, очите й се разшириха.

— Какво правиш?

— Само съм внимателен, бебче. — Усмихна й се. — Не мисля, че ще ни потрябва, но човек никога не знае.

— Плашиш ме, Джони.

— Продължавай да събираш багажа. Не е време да се плашиш… Време е да гледаш напред… Към бъдещето. Утре по това време ще струваме сто осемдесет и шест хиляди долара!

— Да.

Докато тя грижливо сгъваше новите си дрехи в куфара, Джони погледна през прозореца към синьото небе и белите облаци. Пръстите му се насочиха към ризата и се върнаха обратно.

Сякаш видя отново лекото цопване във водата, преди медальонът да започне да потъва. Знаеше, че може би отива в капан. Сами може да го беше предал. Знаеше това, но за какво друго можеше да живее? Ако не се опиташе да вземе парите, рано или късно те щяха да го намерят. Така че трябваше да опита. Може пък да има късмет. И само няколко месеца да притежава лодката, в едно беше сигурен… Никога нямаше да го хванат жив. Погледна към Фрида, която в момента затваряше капака на куфара. Реши, че той и тя ще споделят тази съдба. Може да има късмет. Отново си помисли за лодката. За медальона. Това си беше суеверие. Не можеше да не му е останал малко късмет.