Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

То беше хубавичко дребно същество с руси къдрици и дълги фалшиви ресници и беше много услужливо.

— Може да ви се сторя предубедена — рече, — но чичо ми е собственик на хотел „Уелкъм“. Струва тридесет долара на ден — пълен пансион, и храната е прекрасна. Точно за вас. — Момичето изпърха с ресниците си първо към Фрида, след това към Джони. — Честно ви казвам, там ще ви хареса.

— Добре, благодаря — съгласи се Джони. — Как да го намеря?

— Третият нагоре по главната улица. Не е далече.

С багажа в ръце — Фрида вървеше до него, Джони пое по главната улица. Цената малко го бе обезпокоила. Нямаше представа колко дълго щеше да се наложи да останат в хотела.

Но когато ги заведоха в голямата стая с двойно легло, две удобни кресла, баня и цветен телевизор, той престана да се тревожи.

Двамата взеха по един душ и се мушнаха в леглото. Прекараха остатъка от следобеда прегърнати. Около седем и половина слязоха в ресторанта и с удоволствие погълнаха чудесната вечеря.

Джони с радост отбеляза, че Фрида беше много по-спокойна и дори весела. До полунощ гледаха телевизия, после си легнаха. Никой от тях не споменаваше за мафията или за парите. Те съзнателно се оставиха на насладата от удобствата, като отчаяно се вкопчиха в това, за което и двамата знаеха, че е кратък момент на безопасност.

На следващата сутрин Джони се обади на Сами. Фрида, седнала в леглото, слушаше. Когато затвори, се погледнаха.

— Ще знаем утре по това време — каза Джони.

— Смяташ ли, че всичко ще е наред?

— Можеш и сама да си отговориш. — Той се върна в леглото. — Бебче, искам си лодката. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. И аз я искам. — Тя сложи ръка върху неговата. — Искам я за теб, защото те обичам.

По-късно, когато той задрямваше, тя рече:

— Те никога няма да ни намерят, нали?

Каква полза имаше, след като вече я беше предупредил, отново да й казва, че няма да успеят да избягат? Каква полза имаше да й казва, че в момента си купуват време? А пък не можеше да лъже. Той мълчаливо се обърна и стисна ръката й.

Усети трепването й и се досети, че беше разбрала мислите му.

— Люби ме — помоли се тя, като го дръпна към себе си. — Накарай ме да забравя.

Денят се заизнизва. За обяд слязоха в ресторанта. Върнаха се в стаята си и гледаха футбол по телевизията. След това слязоха в ресторанта да вечерят, после пак се върнаха в стаята си. Гледаха телевизия до след полунощ.

Джони почти не можа да спи. Продължаваше да мисли за Масино. Разбра, че и Фрида имаше кошмари. На два пъти тя извика насън, но като докоснеше ръцете й, успяваше да я успокои.

Малко след седем и половина се обади на Сами.

— Имам новини — подхвана Сами развълнувано. — Мистър Джо е сигурен, че си в Хавана. — Каза, че се е простил с парите си.

Сърцето на Джони подскочи.

— Как разбра това?

— Трябваше да закарам мистър Джо и мистър Анди в града. Мистър Джо беше в ужасно настроение: псуваше и кълнеше. Рече на мистър Анди, че му се е обадил мистър Луиджи. Този джентълмен му казал, че си вече в Хавана и нищо повече не може да се направи. Ругаеше, че парите са си отишли. — Последва пауза, после Сами попита: — Ти не си в Хавана, нали, мистър Джони?

— Няма значение къде съм. Виж какво, Сами, провери автогарата. Трябва да знам дали момчетата са още там. Ще го направиш ли?

— Аха, ще го направя.

— Пак ще ти се обадя. Кога мога да те намеря?

— Днес е свободната ми вечер. Ще си бъда вкъщи в пет.

— Ще ти се обадя веднага след пет.

— И, мистър Джони, нали не си се отказал от шестте хиляди долара? Безпокоя се за това: Клой не ме оставя на мира.

— Ще ги получиш. Казах ти, че това е твърдо обещание.

Когато затвори, той предаде на Фрида думите на Сами. Те се спогледаха.

— Знаеш ли какво, бебче? — рече Джони, като й се усмихна. — Мисля, че ти ни спаси. Твое щастливо хрумване беше да им внушиш, че съм се отправил към Хавана. Аз никога нямаше да го измисля. Това би могло да бъде нашето спасение. Ако боксовете не се охраняват, а аз ще знам това тази вечер, можем да вземем парите.

— О, Боже, Джони! Молих се снощи! Не бях се молила от години. И така, какво ще правим?

— Ако получим довечера зелена светлина, наемаме кола и се връщаме в Ийст Сити. Можем да го направим за три часа. Ще пристигнем на автогарата около единадесет часа. Това е удобно време. Няма много хора наоколо и ще бъде тъмно. Вземаме парите и се махаме.

— Не мога да повярвам!

— Зависи дали автогарата се следи. Ако не я следят, ще отидем.