Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Това го шокира. Изгледа я продължително, после се усмихна.

— Попитай себе си. Човек може да открие истината единствено в себе си, бебче.

Като затвори куфара, той излезе от колата.

Тя го последва.

— Съжалявам — докосна ръката му. — Толкова мъже са минали през живота ми. Толкова съм си дошла до гуша! Не знам вече на кого да вярвам.

— Ако досега не си могла да ми повярваш, бебче — рече той нежно, — тогава наистина тежко ти. Хайде, да вървим.

Отидоха в града. Въпреки че беше рано, вече беше пълно с туристи, поели към плажа. В средата на главната улица Джони зърна автогарата на фирмата „Грейхаунд“.

— Ще се срещнем там — посочи я той. — Побързай, колкото можеш. Който дойде пръв, ще чака другия. О’кей?

Беше й много неприятно, че я оставя.

— Джони… Страх ме е да бъда сама… Наистина ме е страх.

Той й се усмихна.

— Но, бебче, ние сме винаги сами. Аз съм бил сам цял живот, ти също. Просто си боядисай косата и си купи малко дрехи. Ще направиш добре да си купиш и някакъв сак. — Той се огледа. — Ето там, вляво, има дамски салон.

Първо си оправи косата.

— Добре. — Тя се усмихна насила. — Доскоро, Джони.

— И хич не се съмнявай в това.

Разделиха се и Джони тръгна да търси бръснар.

Луиджи беше зает с управителя на хотела си, с когото съставяше менюто за следващия ден, когато телефонът иззвъня. Беше 11.05 часа. Пресягайки се към слушалката, той каза:

— Приготви им патица. Имаме твърде много патици в хладилника — след това продължи в микрофона: — Кой е?

— Тук е Джо! — Гласът на Масино беше разярен. — Какво става? Все още чакам! Какво изпя онази курва?

Луиджи се гипсира. Толкова беше погълнат от всекидневната работа в ресторанта си, че напълно беше забравил за Бърни и Клайв, които бяха отишли в Литъл Крийк.

— И аз все още чакам, Джо. Ще имам новини всеки момент. Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.

— Какво, по дяволите, правят тези боклуци? — изрева Масино. — Размърдай се! — и затвори.

Сега Луиджи се разтревожи. Беше казал на онези двамата да посетят момичето в шест часа. Преди пет часа! Той грабна слушалката.

— Доведете ми Капело! — излая, прекъсна връзката и набра номера на Салвадоре. — Какво става? — попита. — Бърни и Клайв трябваше да се видят с онази курва в шест сутринта. Какво става?

— Не знам — отвърна Салвадоре. — Не съм ги виждал. Задръж така. — След миг се върна на телефона. — Току-що погледнах към жилището. Няма никакви признаци на живот.

— Изпращам Капело. Върви с него и разбери какво става. — Гласът на Луиджи премина в ръмжене. — И pronto!

Час по-късно, когато часовникът на черквата в Литъл Крийк биеше дванадесет, Тони пристигна в магазина с кола, която му беше дал Луиджи. Салвадоре го чакаше.

— Какви са новините? — попита Салвадоре.

— Няма такива. Трябва да отидем там и да разберем.

Те скочиха в лодката на Салвадоре и потеглиха към жилището. Тони пръв се изкачи на палубата с пистолет в ръка. Обливаше се в пот и дяволски го болеше главата след снощното тежко пиянство. Салвадоре завърза лодката и се присъедини към него. Обиколиха пустото жилище, след това Тони зърна плика, оставен на масата. Отвори го и прочете бележката.

— Хей! Виж това! Копелето е било тук през цялото време! Офейкали са заедно!

— Но къде са Бърни и Клайв? — Салвадоре се оглеждаше наоколо, след това коленичи и попипа протрития килим. — Тук скоро е почиствано. — Двамата мъже се спогледаха, след това Салвадоре излезе на палубата и заби поглед в прозрачната вода на езерото. Тони го последва.

— Мислиш, че ги е пречукал?

— Откъде да знам, дявол да го вземе? — Салвадоре се върна във всекидневната и премести масата. Откри малко петно изсъхнала кръв, което Джони беше пропуснал въпреки старателното почистване. — Погледни.

Тони се взря през рамото му.

— Значи наистина ги е пречукал — каза той дрезгаво.

— Аха, и е взел колата им. По-добре говори с мистър Луиджи, и то колкото може по-бързо.

След двадесет и пет минути Тони докладва на Луиджи. След още пет Луиджи докладва на Масино.

Масино беше толкова вбесен, че едва можеше да говори. Най-после изкрещя:

— Цент няма да получиш от мен! Ще се обадя на Големия човек! Ставаш само за боклука!

— Успокой се, Джо. Предупредих ченгетата да търсят колата — рече Луиджи, обливайки се в пот. — Загубих две добри момчета. Не можеш да приказваш така.

— Не мога ли? Ще видиш ти! Давам ти тридесет и шест часа да ги намериш, иначе се обаждам на Големия човек. — И Масино тръшна слушалката.