Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Добре. Време е! — Ортис чу вика на Зийгъл въпреки шума от вятъра и двигателите.

След време Ортис натрупа решителност и се вля в редиците на онова особено племе в специалните части — парашутистите, които скачаха със свободно падане.

Зимър се обърна и се усмихна.

— Ще се видим долу, Тито!

Ортис сложи очилата, които висяха на каишка около врата му. Беше готов.

Светлината стана зелена.

— Давай, давай, давай!

Ортис видя как Зимър излетя през вратата. Пое дъх, прекръсти се, отлепи крака от алуминиевия под и скочи в бездната.

Ортис почувствува порива на вятъра, докато разперваше ръце и крака в класическата поза за скок при свободно падане. Автоматът „Колт Командо“ беше привързан здраво на кръста му. Зимър, който беше на около шест метра под него, летеше към Вързопа — 227-килограмовия продоволствен контейнер, изхвърлен от задната врата на товарния отсек. Щяха да приближат до него, но не много близо. Непредсказуемо животно от аеродинамична гледна точка, Вързопът можеше лесно да извие и да им налети в небето. Ортис прибра дясната си ръка, но остави лявата разперена. Така бавно се придвижи вдясно. Погледна малкия висотомер върху резервния парашут.

Три хиляди деветстотин шейсет и пет метра.

Погледна хронометъра на часовника. Единайсет секунди след скока от „Старлифтър“. За това време беше минал 610 метра. Всичко е точно, помисли Ортис, докато се носеше надолу със скорост 55 м/сек.

Зимър доближи на трийсетина метра от Вързопа и се прегъна от кръста нагоре, за да забави инерцията и да остане на безопасно разстояние. Ортис продължи завоя вдясно, докато стигна на девет метра от Зимър и също на около трийсетина от Вързопа.

Две хиляди четиристотин и четирийсет метра. Трийсет и осем секунди.

Гледаше как останалите момчета от взвода заемаха позиции около Вързопа. Почти като по часовник, реши Ортис, докато висотомерът изприпка под хиляда и осемстотин метра, а хронометърът показа, че са изтекли петдесет секунди.

Той изчакваше. Шестстотин и десет метра. Седемдесет секунди. Стоп. Беше прелетял общо три хиляди деветстотин шейсет и пет метра за седемдесет секунди.

Изтегли шнура на парашута. Рязкото дръпване му показа, че се е отворил.

Усети лекия ветрец по лицето си. Слънцето почти се беше скрило под хоризонта. Огледа небето около себе си и видя кръга от парашути около двойния купол на Вързопа.

Тъмнозелената земя идваше насреща му. Гледката беше ведра, величествена, мирна. Той приближаваше бавно, контролираше движенията си. Последва Зимър към голямото сечище, което Пруит им беше показал на картата. Беше на няколко километра северно от Куру. Достатъчно далеч да не бъдат открити, но и достатъчно близо, за да стигнат за два часа до целта. Два часа едва ли бяха достатъчни, за да скрият парашутите, да вземат от Вързопа останалата екипировка и да стигнат до определеното място. Но те бяха „Мамбо“. Елитна бойна част. „Мамбо“ можеше да направи това.

Мислите на Ортис изчезнаха бързо, когато се стовари в сечището. Падна по хълбок и се претърколи два пъти. Стана и задърпа парашута към себе си.

На борда на „Старлифтър“ Кемрън наблюдаваше взвода. Бяха стигнали зоната за приземяване точно за три минути. Той се обърна към Пруит.

— Като че ли си знаят работата, Том. Не бих го направил по-добре, дори в най-добрата си форма.

Пруит се усмихна и тръгна към кабината. Отвори вратата и я огледа. Двамата пилоти бяха в седалките си. Вдясно от Пруит беше щурманът. Вляво бордният инженер се занимаваше с комуникациите.

— Да, сър? — извърна глава към тях щурманът. Беше младо момче, не по-възрастно от 25 години, прецени Пруит. Рус, синеок, средно телосложение.

— Необходима ми е телефонна връзка с базата. Трябва да проведа няколко бързи разговора.

Младият щурман се усмихна.

— Няма проблеми, сър.

Бордният инженер се обърна.

— Сър?

Пруит погледна вляво.

— Да?

— Току-що получих потвърждение от „Мамбо“. Всичко е наред.

— Добре. Дръжте ме в течение, ако възникне нещо.

— Да, сър.

Пруит и Кемрън тръгнаха обратно към сравнително малката кабина в задната част, където Мари спокойно гледаше облаците през кръглото прозорче. На стената имаше телефон. Пруит вдигна слушалката и избра един номер на Белия дом, който знаеше наизуст. Надяваше се да чуе спокойния глас на президента, но вместо това се обади Стайс. Пруит се намръщи.

— Да? — каза Стайс.

— Отрядът се приземи, сър. На два часа път до обекта.