Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

От богатия асортимент в камбуза той си избра голяма пържола, сушени праскови, лимонада, шоколадови бисквити.

Погледна часовника и се намръщи. Времето изтичаше. Започна бавно да осъзнава сериозността на положението. За пръв път Кеслър почувствува как го обхваща страх от смъртта. По една или друга причина той беше твърде зает до момента, за да мисли повече по въпроса, но сега, когато запасите от кислород в „Лайтнинг“ бавно намаляваха, Кеслър започна да се пита дали в крайна сметка ще успеят… Спри, Майк!, каза си той. Ако почнеш да мислиш такива работи, по-добре опри пистолета в главата си и натисни спусъка. Ти си командир на кораба, по дяволите! Действувай като такъв!

Кеслър затвори очи за малко и си пое въздух. Трябва да се бори. Няма друг изход. Ако не заради себе си, трябваше да го направи за Джоунс. Кеслър му дължеше толкова много. Не можеше да го подведе отново.

Куру, Френска Гвиана

Фредерик Вандерхоф погледна през прозореца към осветената от прожектори ракета „Атена V“, която се намираше на около километър и половина на стартовата площадка. Беше готова. Сега оставаше само да изберат точно времето, когато тя да излети в космоса и да пресрещне „Лайтнинг“. Той се усмихна, върна се до бюрото и взе цигара от пакета „Кемъл“. Запали я, дръпна дълбоко и изпусна дима през носа си. НАСА беше обречена. Беше почти сигурен в това. Стига ракетата да достигне целта. После американските средства за информация ще се погрижат за останалото. Заливайки обществеността с подробни съобщения, раздухвайки отново приказките за неуспехите на НАСА, те ще забият последния гвоздей в ковчега й.

Премести отново поглед към прозорците и видя, че от площадката между неговата сграда и стартовия полигон излетя патрулен хеликоптер. Бе наредил районът да се наблюдава денонощно до изстрелването на ракетата. Вандерхоф трябваше да допусне най-лошото: че Стоун по някакъв начин е успял да се свърже със съответните инстанции и да ги уведоми за подозренията, изложени пред него от бившите учени на Атена, преди хората на Шардон да ги ликвидират. Вандерхоф не беше сигурен как ще реагира американското правителство на подобен агресивен акт. Логиката му диктуваше да очаква най-лошото, каквото и да означаваше това.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Вонящото, но хладно блато изведнъж се превърна в гъста кална маса, в която всяка крачка изискваше върховно усилие. Пот обливаше лицето на Ортис, мускулестите му крака тръпнеха. Стичащите се капки пот отмиха лосиона против насекоми, с който беше намазал ръцете си, врата и лицето. Но може би е по-добре да си в гъстата кал, помисли си Франсиско, припомняйки си абзаца в разузнавателната сводка, който не изключваше възможността в района да има алигатори… или по-точно близките им братовчеди — кайманите. Не беше особено зарадван, когато го прочете, но тъй като възможността от среща с каймани намаля значително със сгъстяването на калта в блатото, Ортис вече не се тревожеше толкова, както в началото. Той съсредоточи вниманието си върху изпълнението на задачата, вместо да се пита дали няма да го изненада някой от тези праисторически на вид зверове.

Изтекоха около два часа, откакто се приземиха, но на Ортис му се стори цяла вечност, докато с мъка придвижваше тялото си напред. Притискаше колта към гърдите си, прикрепяйки дулото с лявата ръка, а дясната — близо до скобата със спусъка. Оръжието беше в тънка пластмасова торбичка, за да не се задръсти, ако случайно го изтърве в блатото. Това не му пречеше всеки момент да открие огън с него.

Отдавна беше изчезнало чувството на облекчение, което беше изпитал при нагазването в блатото. Наложи си да не обръща внимание на парещата болка в краката и се мъчеше да не губи темпо в дълбоката до кръста тинеста вода. Нощта беше безлунна и тъмна, принуждаваше го да напряга зрение, докато оглеждаше група дървета на няколко метра пред себе си. Прецени, че са на километър и нещо от целта. Възможността да се натъкнат на часови стана съвсем реална.

Ортис имаше доста добра представа за вражеската сила от информацията на Мари, но знаеше, че не трябва да бъде прекалено самоуверен. След неотдавнашните събития охраната около комплекса може да е много по-солидна от описаното от нея. Ортис трябваше да допусне, че могат да се натъкнат на съпротива отвсякъде. Това му даваше още едно основание да се радва на безлунната нощ, защото „Мамбо“ щеше да има предимство пред врага, освен ако и той не разполагаше с бинокли с инфрачервени лъчи. Всъщност, помисли си Ортис, това ще бъде второто им предимство, първото ще е елементът на изненада. Ортис знаеше колко важно е то. Тук, на вражеска територия, „Мамбо“ фактически беше лишен от предимството да действува на свой терен. Въоръжението им се изчерпваше с индивидуалните автоматични оръжия плюс ракети „Джавлин“ върху едно салче, което теглеха последните двама в редицата. Врагът може би разполагаше не само със стотици мъже, но и с неограничен запас от огнева мощ. Ортис поклати глава при мисълта какво би станало, ако врагът открие местоположението им, преди да пристигне хеликоптерът.