Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Начало на акцията?

Пруит погледна часовника си.

След около три часа.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

— Довиждане, Том.

— Довиждане, сър. — Той окачи телефона и погледна Кемрън.

Едва ще успеем, Том. Едва.

Пруит разтърка гръдния си кош и пое въздух. Бръкна в пакетчето с антиацид и глътна две хапчета.

Ортис току-що беше скрил парашута под голям отсечен дънер, наполовина затънал в мътната вода. Целият район беше в блата.

— Ама че шибана история, Тито — обади се Зимър, докато идваше към него. — Сведенията на Зийгъл са, че теренът, през който ще минем, е блатист. Ще затънем до гуша в мръсотия, човече.

Ортис се усмихна.

— Какво му е смешното? Да не би да ти харесва в задника ти да се напъхат разни кални буболечки?

Ортис бавно поклати глава. Продължаваше да се усмихва.

— Не, братле. Забавен ми е начинът, по който го каза. Мислил ли си някога да станеш комик?

— Не ме премятай, Тито. Не съм в настро…

— Хайде, хора! Нямаме на разположение цял ден! Тръгвайте! — извика Зийгъл. — Тито!

— Сър?

— Ти водиш. Вървиш на девет метра пред нас. Томи, ти го прикриваш отзад. Останалите в индианска нишка. На три метра един от друг. Ясно ли е?

— Да, сър.

Ортис стоеше на брега на блатото. То чезнеше напред в тъмнината. Някъде на другия край беше обектът. Стисна здраво колта и нагази във вонящата вода. Дебелият маскировъчен халат моментално прогизна, но това му подействува някак си освежително. Черната вода беше хладка. Докато халатът и здравите боти го пазеха от пиявици и други гадини, помисли Ортис, всичко е наред. Той не понасяше буболечките, особено пиявиците. Само при мисълта за тях му се повръщаше. Лигави, лъскави гадини! Като хлапак ги ръсеше със сол и гледаше как се сгърчваха. Но сега нямаше защо да се тревожи. Армията му беше дала защитно облекло да го пази от пиявици, а умът му да е в изпълнението на задачата. Той беше разузнавачът на „Мамбо“. Неговите очи и уши. Отрядът му разчиташе на него.

Погледна блатото и присви устни в погнуса. Проклети пиявици!

На борда на „Блу Ридж“

Капитан-лейтенант Кенет Кроу от американските ВМС току-що беше заспал, когато усети нечия ръка на рамото си.

— Разкарай се! Не ми пука кой си!

Не подействува. Ръката остана на рамото му. Кроу не помръдна. Толкова му беше удобно. Това беше първата му истинска почивка след двудневното учение с хеликоптери „Сий Сталиън“. Венецуелските ВМС ги бяха купили, за да евакуират при спешни случаи сондьорите от крайбрежните петролни платформи в района.

— Съжалявам, капитане. Капитанът иска да говори с вас.

— О-о, майната му!

— Да, сър. Както искате, но капитанът ми нареди изрично да ви заведа на мостика след десет минути.

Кроу се извърна и седна в леглото.

— По дяволите! Каква е тази щуротия? Току-що свърших — бъхтих се цяла седмица, за да науча тези бананови пилоти как да летят с току-що купените им проклети хеликоптери. Сега почивам. Почивам, и капитанът знае това! По дяволите!

Кроу стана бързо. Беше само по гащета и бяла фланелка.

— Ще ми хвърлиш ли оная риза? — Вдигна панталоните си от пода и ги обу.

— Ето, сър.

Кроу изсумтя и я грабна. Отдясно беше пришита лентичка с името му, а над левия й джоб имаше няколко нашивки и чифт сребристи крилца, които показваха, че е пилот от военноморските сили.

— Имаш ли представа какво става? — попита той, докато закопчаваше ризата си, доста тясна в ръкавите. Издутите бицепси бяха донякъде несъразмерни с телосложението му от кръста нагоре.

— О, не, сър. Само това, че трябва да ви придружа до мостика след…

— Да, да, след десет минути.

— Шест.

— Както и да е. — Той седна на леглото и се обу.

— Харесвам работата си, знаеш ли — продължи той. — Но възможностите на всеки човек си имат граници, а силите ми са на изчерпване. Трябва ми сън. Адски изтощен съм!

— Съжалявам, капитане, но капитанът ми даде…

— Да вървим.

Следван от помощника си, Кроу тръгна към мостика на десантния кораб. „Блу Ридж“ извършваше различни наблюдателни операции, включително следеше нисколетящите самолети от Колумбия и Венецуела в северна посока. Главното му предназначение беше да проследява — това обясняваше антените на горната палуба. „Блу Ридж“ нямаше за задача да сваля самолетите, работата му беше само да ги открива.

На борда си носеше два броя „Сий Сталиън“, едни от най-големите и най-мощни хеликоптери във ВМС, които можеха да пренасят 55 войници с цялата им екипировка на повече от 400 километра.