Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

След като ги провери и се увери, че всичко е наред, Стракелов се върна в „Мир“. Терешкова вече го чакаше там, привързана за седалката.

— Всичко наред ли е с велосипедите „Икар“ и скафандрите „Орлон“, Валя?

— Да, Николай Александрович.

— Добре. Колко остава до старта?

Терешкова се залови с клавиатурата.

— Три минути и десет секунди.

Стракелов се привърза за седалката и посегна към микрофона.

— Контролна кула Байконур, тук комплекс „Мир“.

— Продължавай, Николай. Чуваме те ясно.

— По-малко от три минути до старта. Със спомагателните двигатели ще завъртим комплекса на сто и осемдесет градуса.

— Завъртането разрешено, Николай.

Стракелов използва малките двигатели на „Мир“, за да извърти полека комплекса така, че двигателят на „Прогрес VII“ да сочи напред — той щеше да свали космическата станция на по-ниска орбита.

Николай завърши маневрата и включи двигателите в обратна посока, за да спре въртенето.

— Завъртането приключено. Една минута до старта. Сегашна орбита триста и трийсет километра. Планирана орбита двеста трийсет и три километра. Едноминутно включване на двигателя за начално забавяне. След седем часа и двайсет минути второ включване. Ще са необходими пет включвания с общо времетраене три минути. Трийсет и пет секунди до включването на главния двигател на „Прогрес VII“.

— Прието, Николай.

Стракелов се обърна към Терешкова. Тя беше захапала химикалката в устата си, докато тракаше бързо команди за последна проверка преди старта. Остави клавиатурата, извади химикалката от устата си и я пъхна в страничния джоб на ръкава, после погледна Стракелов.

— Всички системи нормални.

Николай кимна.

— Десет секунди до старта… шест… пет… четири… три… две… — Посегна към стартера. — Двигателят включен!

Главният двигател на „Прогрес VII“ заработи на обратна тяга, намалявайки бързо скоростта на „Мир“. Тъй като бяха с лице към предната част на комплекса, и двамата политнаха напред.

— Двайсет секунди. Скоростта падна на 33 100 км/ч. Височина на орбитата 318 километра — четеше Терешкова от монитора на компютъра.

Стракелов следеше дигиталния брояч пред себе си и натисна леко бутона за изключване на двигателя.

— Едноминутното включване завърши. Всички системи нормални. Скорост трийсет и една хиляди. Ще влезем в стабилна орбита на височина двеста осемдесет и девет километра след седем часа. Второ включване на двигателя след седем часа и осемнайсет минути.

— Чудесно, Николай.

Стракелов се усмихна и погледна Терешкова. Тя също се усмихваше. Но усмивката й бързо изчезна, а и неговото лице се изопна при мисълта, че в този момент екипажът на „Лайтнинг“ бавно се задушава в кораба си. Тук горе няма никакви страни, мислеше Стракелов. Нямаше значение дали наричаха някого астронавт или космонавт; за него те всички бяха човешки същества, живеещи в космоса. Принадлежаха към една и съща раса — човешката. Националните граници нямаха никакво значение, или поне така му се струваше сега, докато се носеше с хиляди километри в час над крехката на вид планета. Земята беше просто земя, а не конгломерат от страни, които се мъчат да съществуват съвместно… Имаха нова задача. Спасителна мисия. Беше твърдо решен да успее, още повече че досега не се бе провалял в нищо.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Вратите на транспортно-десантния самолет „С-141 Старлифтър“ се отвориха. Мощното боботене на четирите турбореактивни двигателя „Прат енд Уитни“ нахлу властно и заплашително в товарния отсек, оглушавайки Ортис и другите от „Мамбо“. Всеки се беше хванал здраво с дясната си ръка за една от многото скоби на стените. Ортис беше втори в редицата зад Зимър.

Той присви очи, когато залязващото слънце се промъкна през огромния отвор в задната част на фюзелажа под опашната секция. Усети вибрациите, породени от увеличената тяга, през отворената врата на товарния отсек. Алуминиевият под се тресеше от тях.

Ортис почувствува как адреналинът му се увеличава, докато гледаше червената лампа над вратата. Макар че имаше зад гърба си повече от сто скока, това никак не улесняваше нещата. Винаги съществуваше риск парашутът да се оплете. Постави ръка върху резервния парашут, привързан към стомаха му, единствения му шанс, ако главният не се отвори.

Както всеки път, и сега пред очите на Ортис се занизаха ярко спомените от първия му скок. Направи го след двуседмична тренировка от парашутната кула. След като усвоиха основните неща, стигнаха и до истинския скок. Ортис и група новобранци се хвърлиха от височина 275 метра. Парашутите им се отваряха автоматично. Но и първият скок не беше така ужасяващ, както вторият. Тогава Ортис вече знаеше точно какво го очаква, включително и прогизналия от урина комбинезон при приземяването. Необходимо му беше много самообладание, кажи-речи ритник в задника, за да скочи отново след онзи ужасяващ пръв скок. После беше малко по-лесно, припомни си той, докато лампата над вратата засвети жълто.