Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Нямаме ли за това разузнаване чрез спътници? А и тази жена Гийю не дава ли допълнителни сведения?

— Ъ… да, сър, и всеки човек поотделно имаше възможност да се запознае с всички данни за обекта, с които разполагаме.

— Тогава?

— В миналото… искам да кажа, при операции, в които съм участвувал… винаги имахме възможност да построим макет на обекта и да тренираме седмица-две, преди да нападнем действително. Това е разликата, сър. Без да са запознати с базата, шансовете са почти против тях.

— Предполагам, че ще трябва да живея с такива шансове до края на мандата си. Хънтър?

— Да, сър.

— Какво е положението със совалката?

— „Лайтнинг“ има кислород за по-малко от трийсет часа, сър.

— Какво възнамерявате да предприемете?

— Полагаме всички усилия да изстреляме „Атлантис“, сър, но дали ще успеем навреме е въпрос.

— Обясни ми.

— „Атлантис“ беше издигната на подвижната пускова платформа само преди два дни, сър. По програма тя трябваше да бъде изстреляна едва след десет дни. Сега се опитваме да направим това за по-малко от двайсет и четири часа. Ще направим всичко, каквото зависи от нас, но не се решавам на прибързано изстрелване, което крие риск от нови проблеми. Искам да кажа, да не станат два изпаднали в беда космически кораба вместо един.

— Как се оправяте с печата по този въпрос?

— Държим ги на разстояние под предлог, че „Атлантис“ ще се присъедини към „Лайтнинг“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Обяснихме, че това е част от цялостната стратегия на НАСА модулите на „Фрийдъм“ да бъдат напълно готови за действие до края на десетилетието.

— Смяташ, че наистина са склонни да ви повярват?

— Така мисля, сър. Пресконференцията протече сравнително добре.

Президентът разтри слепоочията си с крайчеца на пръстите, пое дълбоко дъх и го издиша. Отвори очи.

— Изслушай ме, Хънтър. Нямаме време. Тук става въпрос за живота на двама астронавти. Искам от всички вас да направите необходимото да изстреляте „Атлантис“ колкото може по-бързо в рамките на човешките възможности, без, повтарям, без да накърнявате сигурността на „Атлантис“ и на нейния екипаж.

— Повярвайте ми, господин президент, правим всичко възможно да я изстреляме колкото може по-бързо.

— Зная, Хънтър, зная. Това е всичко засега, господа. И двамата имате пряк достъп до моя кабинет по всяко време на денонощието. Може да съм зает с други неща, но министърът на отбраната ще движи този въпрос в мое отсъствие. Помнете, че секретността е изключително важна в случая. Разбрахме ли се?

— Да, сър!

— Благодаря ви, господа. — Президентът остави слушалката и се обърна към Стайс. — Какво смяташ?

— Ами, сър, вероятно вече знаете, че не съм много ентусиазиран от военната операция. Тя е прекалено рискована. Твърде много неща могат да тръгнат зле. Какво ще стане, ако някои от нашите хора бъдат пленени от врага? Какво ще правя? Ще отричам, че сме замесени?

— Ще ми позвъниш.

— Ами ако не мога да се свържа с Вас и се наложи да взема незабавно решение, сър?

— Ще трябва да разчиташ на собствената си преценка. Просто помни, че макар операцията да е тайна, става дума за живота на американци.

— Да, господин президент.

— Добре. А сега ме свържи с Кремъл.

— Извинете, сър?

— Кремъл. Трябва да говоря незабавно с президента на Русия.

Стайс скочи от стола и посегна към телефона.

Космически комплекс „Мир“,

329 километра над северна Африка

Командирът Николай Александрович Стракелов изключи радиото след десетминутен разговор с контролната кула в Байконур, главния космодрум за връзка с „Мир“ и център за научноизследователска и развойна дейност в ракетостроенето и спътниците. Вдясно от него седеше бордният инженер Валентина Терешкова. Тя го погледна и се намръщи.

Нещата не вървяха добре още от пристигането им тук преди два месеца. Първо термичните щитове на космическия модул се подпалиха, когато се отделяха от ракетата-носител и приближаваха към „Мир“; после мистериозно избухна „Прогрес VI“, щом влезе в орбита, а сега нареждането от Москва означаваше с още една седмица да отложат прецизно съставената програма за експерименти по време на осеммесечния им престой в „Мир“. Стракелов въздъхна. Нямаха избор. Американските им колеги бяха в беда и се нуждаеха от помощ.

Той даде знак на Терешкова да го последва в „Квант-2“. Комплексът „Мир“ се състоеше от модули, които в продължение на две години бяха извеждани поотделно в космоса, за да бъде сглобен в сегашната си Т-образна форма. В центъра му беше оригиналният модул „Мир“, който в единия край имаше възел за скачване с няколко разклонения, а в другия — единичен възел. Двата модула „Квант-1“ и „Кристал“ бяха свързани с него под ъгъл 180 градуса един спрямо друг откъм края с многото разклонения, а „Квант-2“ — откъм единичния възел. Към другия край на „Квант-2“ пък беше скачен космическият кораб „Союз ТМ-15“.