Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Да, братле. Какво има?

— Преместваме се, човече! Можеш ли да повярваш на такава тъпотия? Нашият взвод се мести. Току-що получихме заповед.

Ортис се наведе напред.

— Местим се? Какви ги дрънкаш? Та ние едва не си скъсахме задниците с това учение. Къде отиваме?

— Някъде в Южна Америка. Не зная къде. Знам само, че някакви чешити от ЦРУ ще ни инструктират. Хайде. Лейтенантът иска преди това да си поговори с нас.

Ортис стана, чудейки се какво, по дяволите, значи това. Предполагаше се, че в тяхното полукълбо е спокойно.

— Дявол го взел! Не ми харесва, Томи.

— А защо, момко? По-добре, отколкото да киснем тук и да не вършим нищо.

— ЦРУ предполага тайна задача. А това пък означава, че ако оплескаме нещо на вражеска територия, шансовете са, че никой няма да се застъпи за нас.

— Какви ги разправяш? — попита Зимър, сбърчил вежди в някаква смесица от любопитство и тревога.

— Че ако оплескаме нещо, пиши ни в разход, никой няма да ни се притече на помощ. Ето какво означава това.

— Откъде знаеш, че ще бъде нещо тайно?

— Ами, обикновено в ЦРУ е така — отговори той.

— Но не искам да те плаша. Да идем да видим какво ще каже лейтенантът.

Ортис чу тихия кашлящ звук на транспортния хеликоптер. Те вдигнаха снаряжението си и отидоха при останалите, които чакаха на площадката за кацане.

Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас

Хънтър пристъпи към микрофоните. За света като цяло полетът протичаше по програмата. Той се прокашля и започна да чете краткия текст за състоянието на „Лайтнинг“.

— Добър ден, дами и господа от печата. Преди всичко, искам да заявя от името на НАСА, че оценяваме вашето търпение, докато чакахте тук последните два часа. Извиняваме се. Екипажът на „Лайтнинг“ ще бъде буден след три часа, когато ще сме в състояние да ви покажем пряко вътрешността на кораба. Сега бих искал да ви кажа, че скоро към „Лайтнинг“ ще се присъедини „Атлантис“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Планът на НАСА — ако Конгресът одобри нашия бюджет — предвижда всички модули на „Фрийдъм“ да бъдат изведени в космоса и да са напълно готови до края на десетилетието. Това означава много по-чести полети на совалката, отколкото досега, което пък значи, че трябва да бъдем по-добре подготвени и обучени, за да можем да се справим с евентуални извънредни обстоятелства в космоса. Дами и господа от печата, съвместният полет „Лайтнинг“ — „Атлантис“ ще докаже, че наистина можем да изведем в космоса моментално друг космически кораб по каквато и да било причина. Ние в НАСА решихме, че най-добре ще бъде да разиграем извънредно положение. С това завършвам. Готов съм сега за въпроси.

Почти веднага трима репортери вдигнаха ръце.

— Да, дамата отзад?

— Мистър Хънтър, Елън Нунес, Асошиейтед прес. Защо е тази тайнственост? Защо изчаквахте досега, за да ни кажете това?

Хънтър бавно поклати глава и леко се усмихна.

— Ние правим тренировка, имитирайки извънредни обстоятелства, мисис Нунес. Тя едва ли ще бъде ефикасна, ако я разгласим предварително. Ето защо беше важно да остане в тайна до последния момент.

— Значи това е тренировка? — попита тя.

— Точно така, а междувременно астронавтите ще проверят дали „Лайтнинг“ е годна за граждански полети.

— „Атлантис“ носи ли някакви обикновени или военни товари?

— „Атлантис“ носи на борда си предвидения по програмата товар.

Хънтър си пое дълбоко дъх и се постара лицето му да остане спокойно, докато оглеждаше стаята и забеляза още няколко вдигнати ръце. Беше излъгал света и можеше само да се надява, че някой ден няма да го гризе съвестта за това.

Военновъздушна база „Хауърд“, Панама

Бръмченето на климатичната инсталация безпокоеше Ортис, който седеше до Зимър в ярко осветената стая за инструктажи. Зийгъл крачеше насам-натам и всяка минута поглеждаше часовника си. Целият взвод чакаше вече час служителите от ЦРУ, но ги нямаше никакви. Пред сградата, близо до входа, бяха спретнато подредени снаряженията им. Те са готови, чувствуваше Ортис. Той наистина вярваше, че денем или нощем „Мамбо“ е способен да се справи с всякаква задача.

— Доста закъсняват, братле — прошепна той на Зимър, който беше затворил очи. Жителят на Бронкс погледна, обърна глава и сви рамене.

— Така си е — отговори той. — Винаги мърморковците са тези, които трябва да чакат.

Ортис потри с ръка късо подстриганата си черна коса и напипа белега от рана, получена в бой преди много години. На това място на черепа му коса вече не поникна. Белегът постоянно му напомняше за миналото.