Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Всички сте мъртви, amigos. Не е зле да се търкулнете и да се научите как да се правите на умрели.

— Ти ли си, Тито? — попита един от войниците, използвайки прякора му.

— Точно така, amigo. Току-що избих всички ви. — Франсиско ги доближи.

— Ама че работа.

— Тръгвайте. Вие сте пленници на „Мамбо“.

Трима от неговите хора излязоха от гората да конвоират пленниците. Сред тях беше взводният на „Мамбо“, лейтенант Марк Зийгъл.

— Чиста работа, Тито. Изненада ги и четиримата.

— Gracias, jefe. Не бих казал, че се зарадваха много. Май ги хванах неподготвени. — Зийгъл беше добър началник. Новичък, но добър. Ортис знаеше, че Зийгъл се мъчи да научи колкото може повече от него и от другите по-опитни войници в „Мамбо“. При това Зийгъл се опитваше да спечели уважението им. Трудно положение, разсъждаваше Франсиско, който вече беше решил, че лейтенанта си го бива, но му липсват някои инстинкти, необходими за оцеляване при бойни действия в джунглата.

— Е, те се отърваха леко, Тито. Ако всичко това беше истинско…

— Si, jefe. Зная.

Зийгъл се обърна и включи радиостанцията.

— Координатор, тук „Мамбо“, приемам.

— „Мамбо“, тук Координатор, докладвайте ситуацията, приемам.

— Току-що пленихме последните от жълтия отряд. Играта завърши. Време четирийсет и пет минути. Никакви жертви от нашия отряд.

— Това е нов рекорд. Поздравления, „Мамбо“. Тръгнете към мястото за срещата, откъдето хеликоптерът ще ви вземе.

— Разбрано.

Ортис стигна до голямата бетонна рампа в края на тренировъчната зона, откъдето хеликоптерът щеше да ги върне във военновъздушната база „Хауърд“ за заслужена почивка. Намръщи се. Хеликоптера още го нямаше. Той седна и просто загледа небето. Слънцето беше високо. Ортис затвори очи.

В главата му нахлуха спомените от безкрайните кървави години в махалата. Спомени за войната между бандите, за сприхавата му младост. Той беше лекомислен в онези времена. Животът му принадлежеше на неговата банда. Правеше каквото правят те, държеше се по същия начин като тях. Колко много от приятелите му бяха загинали безсмислено през онези дни. Колко много станаха жертви на безполезните войни, които се водеха, за да могат едните да докажат, че са по-големи мъжкари от другите. Да докажат, че „Бунтарите“ са по-нахакани от „Вълците“. Или може би, че „Пумите“ превъзхождат „Кръвожадните“ Или да претендират за парче земя, което всъщност никой не притежаваше в истинския смисъл на думата. Това беше начин да се покаже на всички, че една банда контролира даден район от квартала и че е готова да се бие за него. Нищо друго нямаше значение. Понякога дадена банда се разрастваше и се опитваше да разшири терена си, което обикновено означаваше да навлязат в нечия територия. Тогава избухваха войни. Войни в истинския смисъл на думата, с автоматични оръжия, гранати и саморъчно направени бомби. Отдавна не се използваха бейзболните бухалки, веригите и ножовете. Полицията толкова се страхуваше от войните между бандите, че понякога изчакваше нарочно, преди да се опита да ги разпръсне, за да не се набърква прекалено много в сблъсъците. Тя беше там предимно да докладва за инцидента, да преброи убитите и да прекрати последните схватки чрез излишно голям брой полицаи. Така свеждаше до минимум опасността за себе си и оставяше бандите да правят онова, което искаха най-много: да се избиват един друг. Беше логично, помисли си Ортис. За полицията членовете на бандите и бездруго бяха престъпници, така че войните между тях й правеха услуга, защото така те се изтребваха взаимно. Съвсем просто.

Ортис прекара почти четири години с една банда, тъй като му беше писнало от побоите на баща му. Не искаше да търпи повече това. По-възрастен и в състояние да се грижи за себе си, той живееше на улицата, учеше се да се оправя с живота. Сблъска се с човешката природа, приятелствата, кръвните клетви, предателството… смъртта. Ортис се примири с факта, че той оцелява, а в бандите просто нямаше такива, които да оцелеят. Нямаше истински печеливши. На повечето им беше писано да умрат или да влязат в затвора. Франсиско беше видял как много от приятелите му свършваха по единия или другия начин.

Тогава именно той напусна улицата. Напусна любимата си махала и потърси друго място да приложи единственото си умение. Веднъж влезе в едно армейско бюро за вербуване и животът му се измени към по-добро. Беше оцелял след битките в махалата.

— Хей, Тито!

Ортис погледна вдясно от себе си към Томи Зимър, друг член на „Мамбо“, облечен също в маскировъчен халат и черни боти. Зимър обаче не понасяше ужасната горещина и влагата на тропическия ад, който техните началници наричаха Панама, и беше отрязъл ръкавите си. Франсиско харесваше Томи, младо негърче от Бронкс 19 19 Квартал в Ню Йорк, заселен предимно с негри — Б.пр. , умно хлапе. Ортис го срещна във Форт Браг, Северна Каролина. Бързо се сприятелиха. Макар и отраснали в различни краища на страната, между тях имаше нещо общо. Те бяха оцелели от гетата.