Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Облечен в сив анцуг и с гуменки на краката, Хигинс мина през големия отвор отпред, където някога е имало плъзгаща се врата. Носеше куфарче с малко лични вещи, които не можеше да не вземе. Не беше теглил нищо от банковите си влогове. С Вандерхоф нямаше да му трябват пари. Освен това така никой няма да заподозре нещо нередно. Просто изчезнал, а после в един от най-запуснатите райони на града намират някакъв труп. Трупа на Хигинс. Той нямаше семейство — нито съпруга, нито деца. Чисто, простичко, великолепно бягство. Не оставяше зад себе си нищо, което да му липсва, но с Вандерхоф го чакаха маса неща.

Присви очи и погледна единствената крушка в другия край на мрачното и влажно помещение. Тя светеше над малка маса. Той се намръщи и тръгна към нея. Не носеше никакво оръжие — още едно от нарежданията на Вандерхоф. Хигинс разбираше, че това е логично. Не правѝ нищо, което може да предизвика подозрение.

Хигинс забеляза някакви варели покрай лявата стена на иначе празния склад, в който вероятно през зимата търсеха подслон бездомници. Видя на масата куфарче.

Странно, помисли той. Приближи и се огледа. Нищо.

Погледна отново черното кожено куфарче и залепената на него бележка. На нея пишеше да потърси вътре нареждания, докато групата за наблюдение се увери, че никой не го следи.

Хм-м… Когато поиска, реши той, Вандерхоф може да бъде извънредно предпазлив. Той вдигна капачките на ключалките и отвори куфарчето.

Сетивата му регистрираха силната експлозия, за частица от секундата съзря огън. После вече не виждаше и не чуваше нищо, но изпитваше страхотна болка. Опита се да раздвижи ръце и да се обърне, но не можа. Краката му се подгънаха, помъчи се да спре с ръце падането, но ръцете му ги нямаше. Горещината стана непоносима. За щастие започна да губи съзнание. Потъна в мъчителна парлива болка, докато буйните пламъци погълнаха обезобразеното му тяло.

Някъде над Карибско море

Замаян и напрегнат, Пруит пак изпитваше унизителната агония от гаденето над алуминиевото биденце в тоалетната на самолета.

— О, господи — мънкаше той, докато до гърлото му се надигаше само жлъчна течност. Не се опита да я задържи. Очите му се насълзиха, когато от миризмата му се повдигна още веднъж.

Кемрън почука на вратата.

— Добре ли си, Том?

— А… да… добре съм… случва се все… о, по дяволите!

Кемрън чу гъргоренето в гърлото на Пруит и реши да не го безпокои. Върна се на мястото си до Мари.

— Добре ли е той? — попита тя.

— Стомахът му май вече не понася пътуване със самолет. Язвите му го изяждат.

— О, господи. Това е ужасно. Трябва да отиде на лекар.

Кемрън се усмихна.

— Не и Том Пруит, доколкото го познавам. По-скоро ще умре, отколкото да иде на лекар.

Кемрън чу, че вратата на тоалетната се отвори.

— Оправи ли се? — попита той Пруит.

— По дяволите, тези идиотски самолети… прощавай за израза, Мари — промърмори Пруит, докато се отпусна на мястото си през няколко реда от техните. В самолета нямаше други пътници освен тях.

Кемрън поклати глава и погледна зачервените очи на Мари.

— Няма да е зле да поспиш, докато можеш.

Тя кимна, вдигна облегалката за ръката помежду им, облегна глава на рамото му и затвори очи. Кемрън чувствуваше равномерното й дишане. Мари. Единственият човек, който знаеше миналото му, и досега Кемрън все още се чудеше какво го накара да й го разкаже. Може би се опитвам да облекча болката си, като го изкарвам наяве? Като го споделям с някой, който ще разбере? Някой, който може би се интересува от това?

Гледаше ясното небе, докато летяха над Мексиканския залив. Мексико, замисли се той. Въпреки онова, което повечето хора разправяха за големия им съсед на юг, Кемрън беше харесал годините там много повече от времето, прекарано във Виетнам, в ада, където всички се затваряха в себе си, без да знаят кому да вярват, и се мъчеха да не завързват приятелства.

Във Виетнам смъртта като че ли дебнеше зад всеки ъгъл, зад всеки храст. Американските войски привикнаха да изпращат мъртвите си. Всичките в специални чували и с етикети с имената им, готови за безмълвното завръщане. Колко много от приятелите му си дойдоха у дома по този начин.

Кемрън погледна часовника си. След час пристигат във военновъздушната база „Хауърд“ в Панама, където отряд от специалните части ги очаква да чуе инструкциите на Пруит.

Кемрън въздъхна и продължи да гледа синьото небе, докато в мислите си се върна към Мари, красивата непозната, която така рязко нахлу в живота му и буквално го преобърна. След Лан Ан не бе се чувствувал толкова спокоен в присъствието на някой друг. Между тях положително имаше някакви флуиди. Тя разбираше как се чувствува той. Онзи Клод Гийю наистина е бил щастлив човек.