Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Извинете.

— Да, сър?

— Аз съм Том Пруит, началникът на секретната служба. Мистър Хигинс беше ли тук преди няколко минути?

— Да, сър. Беше в кабинета си. Луд човек, развика се по мен, сетне заизтърсва боклука на пода.

Пруит пое дълбоко дъх и почувствува възела в стомаха си, последван бързо от парене.

— Така ли?

— Да, сър. Тръгна си малко след това.

— Почистихте ли кабинета му?

— Не, сър. Още не. Трябва да…

— Не го чистете засега. Не пипайте нищо вътре!

— Добре, сър.

Пруит си тръгна. Хигинс действително прикриваше нещо, но какво?

Върна се в кабинета си, надявайки се, че Тами е намерила време да зареди хладилника му с нова кутия мляко.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Чувствувайки се хем бесен, хем изморен, Пруит зави на ъгъла и намали скоростта, докато наближаваше своя дом, третата къща от дясната страна на обточената с дръвчета улица. Беше един след полунощ, а той не се добираше до никакви отговори. От лабораторията на ФБР дойде отрицателен резултат от изследването на изгорените листове. Първият дори не стигнал дотам — разпаднал се скоро след потеглянето от ЦРУ. Не успели да разчетат и информацията на втория лист. Техникът твърдеше, че е изпробвал безуспешно всички известни методи за реставрация. Тънката евтина хартия е изгоряла напълно. При това разпечатката на листа е правена с лазерен принтер, който не оставя дълбоки следи по хартията освен мастиления отпечатък на повърхността. След като той изчезнал при нагряването, не останало нищо. Ако разпечатката е била с матричен принтер, ако е писано на машина или на ръка, резултатът щял да бъде съвсем различен — тогава мастилото се набива в хартията чрез удар или натиск. Пруит въздъхна, спря в алеята, изключи двигателя и слезе от колата.

Едва изкачи стъпалата до едноетажния си дом и отключи. Влезе, затвори вратата зад себе си и мина през покритото с плочки фоайе и всекидневната до кухнята. Посегна към ключа за лампата, но тя светна, преди да успее да го завърти.

— Здравей, Том. Отдавна не сме се виждали. Може би твърде отдавна.

Пруит погледна в кухнята и не видя никого. Сетне си спомни, че осветлението може да се включи и откъм столовата от другия край на дългата кухня. Гласът… този глас му беше познат. Не беше го чувал отдавна, още от времето, когато ръководеше отдел „Западно полукълбо“. Гласът принадлежеше на един от най-будните агенти в неговото ведомство, млад ветеран от Виетнам, който обичаше страната си дотам, че посвети живота си да й служи. Управлението го беше вербувало във Форт Бенинг, Джорджия, за голямо облекчение на младите новобранци, които той обучаваше всекидневно до капване.

След кратък изпитателен срок стажантът беше изпратен във „Фермата“ — тренировъчен център близо до Уилямсбърг, замаскиран като полигон на Пентагона за изследователска и развойна дейност, където Пруит го срещна за пръв път. Много млад и амбициозен, припомни си Пруит. Стажантът беше изкарал курсове по стрелба с леко оръжие, боравене с експлозиви и техника на взривяване и пълен курс по скокове с парашут. Трябваше да го освободя, припомни си тогавашната си мисъл Пруит. Той би могъл да преподава тези курсове. Оттам Пруит го заведе в един тренировъчен център на ЦРУ в Северна Каролина, за да мине и курсовете за напреднали при работа с експлозиви, с леки и тежки оръжия. Пруит се грижеше за своя стажант, докато стана пълноценен оперативен агент година по-късно. Завърши за по-малко от 24 месеца 4–5-годишния подготвителен курс. След кратък престой във Франция, за да се запознае с техниката на шпионажа от времето на студената война, Пруит го изпрати в Мексико да шпионира Съветите и кубинците. Задачите му бяха трудни, изпълнението им първокласно.

Едно от нещата, които Пруит преживя най-тежко след повишението, беше загубата на контакти с мъжете и жените на оперативна работа. Шефът на тайната служба не можеше да участвува пряко в операции. Имаше пълен щаб от сътрудници, които като Хигинс го заместваха при рискови ситуации. Но ето че сега пак възобнови контакта. Гласът не можеше да бъде ничий друг. Мислите на Пруит се потвърдиха, когато видя високата стройна фигура на вратата към столовата.

— Кемрън?

— Здравей, Том. Или трябва да кажа мистър Пруит? — Той пристъпи от сянката в осветената кухня.

Пруит забеляза, че Кемрън не се е състарил много. Лицето му все още беше гладко. Косата му изглеждаше по-тъмна, отколкото я знаеше, но иначе си беше същият. Пруит протегна двете си ръце с дланите напред.