Съмърсет Моъм - Театър

— Нямам нищо против Том. А и той ми беше полезен. Разказа ми куп неща, които ми се искаше да знам. Но мисля, че е глупав и безинтересен.

Джулия си спомни каква безумна ревност бе породила тяхната дружба в душата й. Стана й обидно, като си помисли колко много мъки бе изпитала напразно.

— Скъса с него, нали? — неочаквано попита Роджър.

Джулия за малко да подскочи.

— Горе-долу.

— И добре си направила. Той не ти подхожда.

Роджър я гледаше със спокойни замислени очи и на нея едва не й прилоша при мисълта, че той знае за любовната й връзка с Том. „Не е възможно“, казваше си Джулия, „само така ми се струва, защото съвестта ми е чиста“. В Теплоу между тях нямаше нищо. Бе невероятно някои от неприятните слухове да са стигнали до ушите на сина й; и все пак изражението на лицето му й подсказваше, че той знае. Джулия изпита срам.

— Бях поканила Том в Теплоу само защото мислех, че ще ти е приятно да имаш за приятел момче на тази възраст.

— Наистина ми беше приятно.

В очите на Роджър се появиха насмешливи пламъчета. Джулия беше отчаяна. Щеше й се да го попита какво толкова го забавлява, но не смееше. Знаеше, че той не й се сърди, това тя би понесла, но имаше нещо по-лошо — Роджър се забавляваше. Тя се почувства дълбоко наранена. Би заплакала, но Роджър щеше просто да се изсмее. И какво би могла да му каже? Той не вярва на нито една нейна дума. Игра!

За първи път в живота си тя не знаеше как да излезе от положението, в което бе попаднала. Беше се сблъскала с нещо, което не познаваше, нещо тайнствено, което я плашеше. Може би това беше истината? И в този момент чуха, че пред дома им спря кола.

— Баща ти! — възкликна Джулия.

Какво облекчение! Тази сцена бе непоносима, но, слава богу, пристигането на Майкъл й слагаше край. След минута в стаята стремително се втурна Майкъл — брадичката му повдигната, коремчето — глътнато — невероятно красив за своите петдесет и няколко години — и с радушна усмивка протегна ръка на единствения си син като мъж на мъж, който се бе върнал у дома си след шестмесечно отсъствие.

След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му, че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Това я караше да се чувства не на себе си.

„Никога не съм се мислила за умопомрачителна красавица, но никой не е отричал, че съм личност. Ако мога да изиграя сто различни роли по сто различни начина, това не означава, че ми липсва индивидуалност. Мога да го направя, защото съм дяволски талантлива актриса.“

Джулия се опита да си спомни какво ли би станало, ако влезе сама в празна стая.

„Но аз никога не съм сама, дори в празна стая. С мен винаги са Майкъл или Иви, или Чарлс, или зрителите, не телом, разбира се, а духом. Трябва да поговоря с Чарлс за Роджър.“

За съжаление Чарлс Теймърли не беше в града. Но скоро трябваше да се върне — за генералната репетиция и за премиерата — от двадесет години не бе изпускал нито едно от тези събития, а след генералната репетиция винаги вечеряха заедно. Майкъл щеше да се задържи в театъра, зает с осветлението и с други неща, а двамата с Чарлс щяха да, останат насаме. Щяха да си поговорят както трябва.

Джулия готвеше ролята си. Тя не създаваше героинята си чрез наблюдение на други хора; имаше дарбата да влезе в кожата на жената, която трябваше да изобрази, да започне да мисли с нейния ум, да възприема с нейните сетива. Интуицията й подсказваше стотици дребни детайли, които толкова поразяваха зрителите с правдивостта си, но ако я запитаха откъде ги е взела, Джулия не можеше да отговори. Сега искаше да покаже, че мисис Мартън, която обича да играе голф и се държи с мъжете като равна, въпреки дръзките си, леко сковани обноски е почтена буржоазка, която страстно мечтае да се омъжи и да се чувства сигурна.

Майкъл и без това не разрешаваше на много хора да посещават генералната репетиция, но този път пусна в салона само Чарлс, а освен него — фотографа и художниците по костюмите, чието присъствие бе абсолютно необходимо, тъй като искаше да порази публиката на премиерата. Джулия щадеше силите си. Преди премиерата тя нямаше намерение да показва всичко, на което е способна. Беше достатъчно да изиграе ролята професионално. Под опитното ръководство на Майкъл всичко вървеше много гладко, без никаква засечка и в десет часа Джулия и Чарлс вече седяха в салона на „Савой“. Първият въпрос, който тя му зададе, се отнасяше до Ейвис Крайтън.