Съмърсет Моъм - Театър

— Благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен.

— Защо тогава ни упрекваш?

— Не ви упреквам. Дадохте ми всичко, което можахте. За нещастие отнехте ми вярата.

— Никога не сме се намесвали в твоята вяра. Наистина не сме религиозни. Ние сме актьори и след осем представления на седмица искаме поне в неделя да бъдем свободни. Разбира се, аз се надявах, че в училище ще се заемат с това.

Преди да заговори отново, Роджър се поколеба. Човек би казал, че прави леко усилие върху себе си, за да продължи.

— Веднъж — тогава бях на четиринадесет години, още съвсем малък — стоях зад кулисите и те гледах как играеш. Вероятно това е била много хубава сцена, думите ти звучаха толкова искрено, толкова трогателно, че не можах да се сдържа и заплаках. Бях много развълнуван, не знам как да ти обясня по-добре — чувствах се възвисен. Толкова ми беше жал за теб, че бях готов на всякакъв подвиг. Струваше ми се, че никога повече няма да бъда способен на подлост или на нещо лошо. Ти трябваше да се придвижиш към задната част на сцената, точно там, където стоях. Сълзите още се стичаха по лицето ти; обърна се с гръб към залата и с най-трезвия си глас каза на режисьора: „Но какво прави този проклет техник с осветлението? Бях му казала да изключи синия прожектор!“ След това, без дори да поемеш дъх, отново се обърна към зрителите със сърцераздирателен вик и продължи да играеш.

— Но, мили мой, това е театър. Ако актрисите изживяват всички емоции, които изобразяват на сцената, те просто биха се разкъсали на парчета. Добре си спомням тази сцена. Винаги е предизвиквала оглушителни аплодисменти. В живота си не съм чувала такива ръкопляскания.

— Да, вероятно съм бил глупав и затова съм се развълнувал толкова много. Вярвах, че страдаш истински. Когато разбрах, че всичко е било притворство, нещо се прекърши в мен. Оттогава престанах да ти вярвам. Един път ме бяха направили на глупак; твърдо реших, че повече не ще позволя това.

Джулия се усмихна с прелестната си обезоръжаваща усмивка.

— Мили, струва ми се, че говориш глупости.

— Разбира се, че така ти се струва. За теб няма разлика между истината и илюзията. Винаги играеш театър. Това е втората ти природа. Играеш, когато приемаш гости. Играеш пред слугите, пред баща ми, пред мен. Пред мен играеш ролята на нежна, снизходителна, знаменита майка. Ти не съществуваш. Ти — това са единствено безбройните роли, които си изпълнявала. Често се питам: била ли си някога самата ти, или от самото начало си служила като средство, за да вдъхваш живот на всички тези персонажи, които си изобразявала. Когато влизаше в някоя празна стая, искаше ми се да разтворя внезапно вратата, но се страхувах, че няма да намеря никого там.

Джулия бързо погледна сина си. Потрепери, защото думите му прозвучаха зловещо. Слушаше внимателно, дори с вълнение: той бе толкова сериозен. Разбра, че Роджър се опитва да изрази нещо, което го е потискало много години. Никога преди не бе говорил толкова дълго.

— Мислиш, че съм само една илюзия?

— Не съвсем. Ти си само измама. Истината за теб е измамата. Точно както маргаринът е масло за хората, които никога не са вкусвали истинско масло.

У Джулия се появи чувство за вина. Кралицата от „Хамлет“:

Мислите й се отвлякоха.

„Да, вероятно вече съм твърде стара, за да играя Хамлет. Сидънс и Сара Бернар са го играли. Никой актьор, когото съм гледала в Хамлет, не е имал крака като моите. Трябва да попитам Чарлс какво мисли. Да, но «Хамлет» е написана в този проклет бях стих. Глупаво е да не се напише «Хамлет» в проза. Разбира се, бих могла да го изиграя и на френски в Comedie Française. Господи, каква сензация би било това!“

Видя се в черен жакет и дълго копринено трико. „Уви, бедни Йорик.“ Но веднага се съвзе.

— Едва ли би могъл да кажеш за баща си, че не съществува. Ето двадесет години той играе самия себе си. „Майкъл би подхождал за ролята на краля, разбира се, не във Франция, а в Лондон — ако поемем риска да поставим «Хамлет» тук.“

— Горкият ми баща. Предполагам, че разбира от работата си, но не е много умен. При това е толкова загрижен да остане най-красивият мъж в Англия.

— Не е много хубаво от твоя страна да говориш така за баща си.

— Казах ли нещо, което да не ти е известно? — невъзмутимо попита Роджър.

Джулия щеше да се усмихне, но реши да запази израза си на оскърбено достойнство.