Съмърсет Моъм - Театър

— Нашите слабости, а не достойнствата ни правят скъпи на нашите близки — произнесе тя.

— От коя пиеса е това?

Джулия с труд въздържа един жест на раздразнение. Думите сами се бяха отронили от устата й, но докато ги произнасяше, си спомни, че действително са от една пиеса. Малък негодник! Тук са толкова уместни!

— Ти си жесток — тъжно каза Джулия. Тя все по-силно започна да се чувства кралица Гертруда. — Изобщо не ме обичаш.

— Бих те обичал, ако можех да те открия. Но къде си ти? Ако свалят от теб твоя ексхибиционизъм, лишат те от майсторството ти, ако те обелят като луковица, ципа по ципа, от твоето притворство, неискреност, от стари реплики и останки от емоции, ще се доберат ли най-накрая до някаква душа? — Роджър я погледна сериозно и тъжно, после леко се усмихна. — Но ти много ми харесваш.

— Вярваш ли, че те обичам?

— Да. По свой начин.

Лицето на Джулия внезапно се сгърчи.

— Само ако знаеше колко страдах, когато ти боледуваше! Не мога да си представя какво би станало с мен, ако беше умрял.

— Би изиграла великолепно ролята на осиротяла майка пред гроба на единствения си син.

— За да изпълня великолепно някоя роля, нужни са ми няколко репетиции — парира тя удара. — Едно не разбираш: актьорската игра не е живот, това е изкуство, а изкуството е нещо, което сам твориш. Истинската скръб е уродлива; задачата на актьора е да я представи не само правдиво, но и красиво. Ако наистина умирах, както съм умирала в толкова много пиеси, мислиш, че щеше да ме интересува доколко са изящни движенията ми и дали несвързаните ми думи се чуват до последния ред на галерията? Ако играта е измамна, то тя не е по-голяма измама от една соната на Бетховен, а аз съм толкова шарлатанка, колкото и пианистът, изпълняващ тази соната. Жестоко е да казваш, че не те обичам. Аз съм привързана към теб. Само теб съм обичала през целия си живот.

— Не, ти беше привързана към мен, когато бях момченце, с което можеше да се фотографираш. Получаваше се прелестна снимка, която служеше като превъзходна реклама. Но оттогава не си се тревожила много за мен. По-скоро съм ти досаждал. Винаги си се радвала да ме видиш, но си се чувствала удобно, когато сам съм се занимавал и ти не си била длъжна да си губиш времето с мен. Не те виня: никога не си имала време за друг, освен за себе си.

Джулия започна да губи търпение. Роджър бе твърде близко до истината, за да може разговорът да й достави удоволствие.

— Забравяш, че децата са твърде досадни.

— И шумни — усмихна се той. — Но защо тогава се преструваш, че не можеш да се разделиш с мен? Това също е игра.

— Много ми е тежко да слушам всичко това. Имам чувството, че не съм изпълнила дълга си към теб.

— Не е истина. Ти беше много добра майка. Ти направи това, за което винаги ще ти бъда благодарен — остави ме на мира.

— И все пак не разбирам какво искаш?

— Вече ти казах: нещо реално.

— Но къде ще го намериш?

— Не знам. Възможно е въобще да не съществува. Още съм млад и зелен. Възможно е в Кеймбридж, като чета книги и се срещам с хора, да си изясня къде трябва да го търся. Ако се окаже, че съществува само в религията, с мен ще бъде свършено.

Джулия започна да се безпокои. Онова, което й говореше Роджър, не проникваше в съзнанието й, думите му се нижеха и важен бе не техният смисъл, а това достигаха ли те до нея, или не, но Джулия усещаше дълбокото му вълнение. Разбира се, той бе само на осемнадесет години, би било глупаво да го приема твърде сериозно, тя неволно си мислеше, че е надъхан от приятелите си и че във всичко това има много поза. А кой има собствена представа за нещата и кой не позира поне мъничко? Напълно е възможно в момента Роджър да чувства всичко по начина, по който говори, и не би било хубаво, ако погледне на думите му твърде нехайно.

— Сега разбрах какво имаш предвид — каза тя. — Най-голямото ми желание е да бъдеш щастлив. Ще убедя баща ти — постъпи както намериш за добре. Длъжен си сам да спасяваш душата си, разбирам това прекрасно. Но може би мислите ти са плод на лошо самочувствие и склонност към меланхолия? Във Виена беше съвсем сам и вероятно твърде много си чел. Разбира се, двамата с баща ти принадлежим към друго поколение и едва ли бихме могли да ти помогнем много. Защо не обсъдиш проблемите си с някой от своите връстници? Например с Том?

— С Том? С този нещастен сноб? Единствената му мечта е да стане джентълмен и не вижда, че колкото повече се старае, толкова по-малко шансове има.

— А пък аз си мислех, че ти харесва. Миналото лято в Теплоу тичаше след него като кученце.