Съмърсет Моъм - Театър

— Съвсем не е лоша и е рядко красива. Във второто действие изглеждаше прелестна в роклята си.

— На премиерата няма да бъда облечена в роклята, която носих днес във второ действие. Чарли Деврил ми направи друга.

Чарлс не видя насмешливото пламъче в очите й, а дори да го беше забелязал, нямаше да разбере какво означава. Майкъл бе последвал съвета на Джулия и не пожали сили за Ейвис. Той репетираше насаме с нея и я научи на всяка интонация, на всеки жест. Джулия имаше всички основания да предполага, че освен това Майкъл я е канил няколко пъти на обяд и я е водил на вечеря. Всичко това даде резултат — Ейвис играеше необикновено добре. Майкъл потриваше ръце.

— Много съм доволен от нея. Сигурен съм, че ще има успех. Вече съм склонен да сключа постоянен договор с нея.

— Засега все още не бих направила това — каза Джулия. — Във всеки случай почакай до премиерата. Докато не покажеш спектакъла пред публика, никога не можеш да бъдеш сигурен дали е добър, или не.

— Тя е мило момиче и истинска лейди.

— Мило момиче, защото по всяка вероятност е безумно влюбена в теб, и истинска лейди, защото се съпротивлява на ухажванията ти, докато не подпишеш договор с нея.

— Хайде, скъпа, не говори глупости. Та аз мога да й бъда баща!

Но самодоволно се усмихна. Джулия прекрасно знаеше, че ухажването му се свежда до стискане на ръката или до някоя и друга целувчица в таксито, но знаеше също така, че той се ласкае от нейните подозрения в съпружеска изневяра.

След като задоволи апетита си, без да излага на опасност хубавата си фигура, Джулия пристъпи към въпроса, който си бе намислила да обсъди с Чарлс.

— Чарлс, мили, бих искала да поговоря с вас за Роджър.

— О, да, той скоро се върна, нали? Как се чувства?

— Ах, мили, случи се нещо ужасно! Станал е страшен позьор, не знам какво да правя с него.

Разказа му техния разговор, разбира се, в нейна интерпретация. Пропусна някои подробности, защото й се струваше неуместно да ги споменава, но, общо взето, разказът й бе доста точен.

— Най-трагичното е, че той не притежава абсолютно никакво чувство за хумор — каза тя накрая.

— Но в края на краищата момчето е само на осемнадесет години.

— Не можете да си представите, просто онемях от изумление, когато ми каза всичко това. Почувствах се като Валаам, когато ослицата му захванала светски разговор.

Джулия весело го погледна, но Чарлс дори не се усмихна. Думите й не му се струваха толкова смешни.

— Не разбирам откъде е взел всичко това. Нелепо е да се предполага, че е измислил всички тези глупости със собствения си ум.

— А не ви ли се струва, че момчетата на тези години мислят много повече, отколкото ние, по-възрастните, можем да си представим? Това е нещо като духовно възмъжаване и неговите резултати са понякога доста странни.

— През всичките тези години да таи подобни мисли и да не продума нито дума — струва ми се, че в това, има нещо вероломно. Та той навярно ме е обвинявал!

Чарлс се засмя.

— Честно казано, когато Роджър говореше с мен, почувствах се като майката на Хамлет. — После продължи почти без пауза: — Чудя се дали не съм вече твърде стара да играя Хамлет.

— Струва ми се, че ролята на Гертруда не е много благодатна?

Джулия искрено се разсмя.

— Не бъдете глупав, Чарлс. Няма да играя кралицата. Ще играя Хамлет.

— Мислите ли, че е подходяща за жена?

— Мисис Сидънс я е изпълнявала, Сара Бернар също. Това би дало отпечатък на цялата ми кариера, разбирате какво искам да кажа, нали? Е, добре, има една трудност — белият стих.

— Слушал съм как някои актьори изпълняват бял стих — не ще го различиш от прозата.

— Прав сте. Но все пак са различни неща, нали?

— Бяхте ли мила с Роджър?

Джулия се удиви на това, че Чарлс се върна на старата тема толкова неочаквано, но отвърна с усмивка.

— Бях очарователна.

— Трудно е да се отнасяш спокойно към всички глупости на младите. Съобщават ни, че две и две е четири, като че ли ние не го знаем, и веднага се разочароват, ако не споделим тяхното удивление от това, че някоя кокошка е снесла яйце — нещо, което са открили току-що. Тирадите им са пълни с глупости; все пак не всичко в тях е глупост. Длъжни сме да им съчувстваме, да се стараем да ги разберем. Длъжни сме да си спомним, че много неща е трябвало да забравим и много да научим, когато сме се сблъсквали с живота за първи път. Никак не е лесно да се откажеш от идеалите си, а жестоките факти на нашето всекидневие са горчиви хапчета. Душевните конфликти на младостта са много жестоки и ние можем да направим съвсем малко, за да им помогнем. Може да стане така, че след една-две години да скъса с мечтите си за слава и да приеме живота такъв, какъвто е. Може пък да намери онова, което търси, в религията или в изкуството.