Тери Пратчет - Театър на жестокостта

Беше хубаво лятно утро, от онзи тип, които правят човек щастлив за това, че е жив. И вероятно мъжът би трябвало да бъде щастлив, че е жив. За нещастие той беше мъртъв. Би било трудно да си по-мъртъв, без специална подготовка.

— Добре, сега, — каза сержант Колън (от нощната градска стража в Анкх-Морпорк), поглеждайки своето тефтерче — отдавна имаме причина за смъртта, защото а) имаме удар с поне един тъп предмет б) поради удушаване с множество наденички и в) поради изгризване от поне две животни с големи остри зъби. Какво правим сега, Ноби?

— Арестуваме заподозрения, серж. — рече ефрейтор Нобс, козирувайки изящно.

— Заподозрян, Ноби?

— Той. — продължи Ноби, докато подритваше трупа с ботуша си. — Много е подозрително, да си умрял така. Той също е бил пиян. Можем да го направим, понеже е мъртъв, и без заповед.

Колън почеса главата си. Предложеното арестуване на труп, разбира се, имаше предимства. Но…

— Считам, — каза той бавно — че капитан Ваймс ще иска този тип да е прибран другаде. Би било по-добре да го занесеш обратно в Кулата на Стражата, Ноби.

— И после можем ли да изядем наденичките, серж? — рече Сержант Нобс.

Не беше лесно да си виден полицай в Анкх-Морпорк 1 1 Който е плосък и се носи в космоса на гърба на огромна костенурка, и защо не… — Бел.авт. , най-великия измежду градовете на Диска.

„Вероятно има светове, — размишляваше капитан Ваймс в неговите мрачни периоди — където няма магьосници (които заключват мистериозно гостната) или зомбита (случаите на убийства бяха наистина странни, когато жертвата беше главния свидетел) и където от кучетата можеш да очакваш да не вършат нищо през нощта, а не да щъкат наоколо и да си приказват с хората.“ Капитан Ваймс вярваше в логиката, по почти същия начин, по който пустинникът вярва в леда — т.е., тя беше нещо, от което наистина се нуждае, но този свят просто не беше подходящ за нея. „Само веднъж, — си мислеше той, — би било хубаво да разбера нещо.“ Той погледна в синкавото тяло върху плочите и усети мъничко трепване от вълнение. Имаше улики . Просто досега не можеше да ги забележи.

— Не би могъл да е обирджия, капитане. — каза сержант Колън. — Можеше да е така, ако джобовете му бяха пълни с пари. Единайсет долара.

— Не бих ги нарекъл „пълни“. — каза капитан Ваймс.

— Тези тази сума е истинско нещастие, сър. Удивен съм как навехнато стоят крачолите му.

— Категорично установих фактът, че този тук е бил шоумен, сър. Той имаше няколко визитки в джобовете си, сър. „Час Слъмбър 2 2 Slumber — дрямка (англ.) — Бел.прев. , Детско шоу“.

— Предполагам, че никой нищо не е видял? — каза Ваймс.

— Точно така, сър. — отвърна Сержант Колън щастливо — Казах на младия полицай Керът да намери някакви свидетели.

— Заповядал си на ефрейтор Керът да проучи убийството? Съвсем сам? — попита Ваймс.

Сержантът се почеса отново.

— И той поиска да му кажа, дали познавам някой много стар и сериозно болен човек.

В магическия свят на диска винаги има един гарантиран свидетел за всяко убийство. Такава му беше работата. Полицай Керът, най-новия член на стражата, често попадаше на подходящите хора, съвсем просто. Защото той беше… Той беше невероятно прост, но по същия начин, по който мечът е прост или засадата е проста. Той беше също и възможно най-праволинейния ум в историята на вселената. Керът просто чакаше, в седейки до леглото на стар мъж, който тихо се радваше на компанията. В един момент извади своето тефтерче.

— Сега зная, че сте видял нещо, сър. — каза той. — Бил сте там.

— ДА, ТАКА Е. — каза Смърт. — ТРЯБВАШЕ ДА БЪДА, ЗНАЕШ. НО ТОВА Е МНОГО НЕПРАВИЛНО.

— Виждате, сър, — каза ефрейтор Керът, — според закона, вие сте Съучастник След Юридическия Факт. Или, може би, Преди Юридическия Факт.

— МЛАДИ МОМКО, АЗ СЪМ ФАКТЪТ.

— А аз съм служител на Закона. — каза ефрейтор Керът. — Трябва да се спазват законите, знаете това.

— ВИЕ ИСКАТЕ ОТ МЕН… ДА… ИЗРОВЯ НЯКОЙ ОТ ГРОБА? ДА ДАМ НА НЯКОГО ПАРИЧКА? ДА ГУКАМ КАТО ГЪЛЪБЧЕ? НЕ. НИКОЙ НЕ Е УБИВАЛ Г-Н СЛЪМБЪР. НЕ МОГА ДА ВИ ПОМОГНА.

— Ох, не знам, сър, — каза Керът, — мисля, че можахте.

— ПРОКЛЯТИЕ. — Смърт гледаше как Керът излиза, навеждайки главата си, за да мине през тясното стълбище на коптора. — СЕГА, ДО КЪДЕ БЯХ СТИГНАЛ…

— Извинете ме, — каза съсухрен възрастен мъж, отпунсат в леглото — аз съм на 107, както знаете. Нямам цял ден на разположение.