Съмърсет Моъм - Театър

— Какво съм правил ли? Каквото правят всички. Разглеждах забележителностите и усърдно изучавах немски. Скитах по кръчми. Често ходех на опера.

Джулия се попита дали не е имал любовни връзки.

— Във всеки случай не си намерил някоя годеница там, нали? — попита тя, като се надяваше да събуди откровеността му.

Роджър й хвърли замислен и малко ироничен поглед. Сякаш бе отгатнал какво цели тя. Странно, уж й бе роден син, а не се чувстваше свободно в негово присъствие.

— Не — отвърна той, — бях твърде зает, за да губя времето си с такива неща.

— Вероятно си посетил всички театри.

— Ходих два-три пъти.

— Не видя ли нещо, което може да ни послужи?

— Знаеш ли, изобщо не се сетих за това.

Думите му щяха да изглеждат доста груби, ако не се съпровождаха с усмивка, а усмивката му беше много мила. Джулия отново се почуди как бе станало така, че синът й е наследил толкова малко от красотата на баща си и от очарованието на майка си. Червеникавата му коса беше хубава, но светлите му ресници лишаваха лицето му от изразителност. Един бог знае защо имаше такава грозновата фигура при такива родители. Вече бе на осемнадесет години. Време му бе да стане по-строен. Изглеждаше малко апатичен; не притежаваше нито капка от нейната бликаща жизненост. Ако тя бе прекарала половин година във Виена, щеше да разказва за престоя си с живи и ярки картини. Дори от посещението си при майка си и леля си в Сен Мало бе съчинила такива истории, че хората се превиваха от смях. Казваха и, че нейният разказ с нищо не е по-лош, от която и да е пиеса, а и самата Джулия предполагаше, че е доста по-добър от много пиеси. Сега разказваше на Роджър за Сен Мало. Той я слушаше с флегматичната си усмивка, но Джулия имаше неловкото усещане, че не му е толкова забавно, колкото на нея. Вътре в себе си Джулия въздъхна. Бедното агънце навярно нямаше чувство за хумор. Роджър направи някаква забележка, която я накара да заговори за „Модерни времена“. Разказа му сюжета на пиесата, обясни му какво мисли за ролята си, описа актьорите и декорите. В края на вечерята изведнъж й дойде наум, че говори само за себе си и за свои неща. Как бе станало така? Внезапно я осени подозрение, че Роджър нарочно е навел разговора в тази посока, за да избегне въпросите й за него и неговите проблеми. Но тя отхвърли тази мисъл. Не бе достатъчно умен за това. По-късно, когато седяха в гостната, пушеха и слушаха радио, Джулия с най-естествен тон му зададе предварително подготвения въпрос:

— Реши ли вече с какво искаш да се занимаваш?

— Още не. Спешно ли е?

— Знаеш, че самата аз нищо не разбирам от такива неща, но баща ти казва, че ако искаш да станеш адвокат, трябва да започнеш да учиш право в Кеймбридж. Ако пък дипломатическата работа ти харесва повече, трябва да се заемеш с езици.

Роджър толкова дълго я гледа с привичната си спокойна замисленост, че Джулия с труд задържа върху лицето си шеговитото, безгрижно и заедно с това нежно изражение.

— Ако вярвах в бога, щях да стана свещеник — рече най-после Роджър.

— Свещеник?

Джулия не можеше да повярва на ушите си. Обхвана я тягостно и неловко чувство. Но отговорът му проникна в съзнанието й и внезапно тя видя сина си като кардинал, обитаващ разкошно палацо в Рим, по стените висят великолепни картини, а самият той е заобиколен от раболепни прелати; след това — като светец с митра и обшито със злато расо, милостиво да раздава хляб на бедните. Видя себе си в брокатова рокля и перлена огърлица. Майката на Борджиите.

— Би било много хубаво, ако живеехме в шестнадесети век — каза тя. — Малко си закъснял.

— Имаш право.

— Не мога да разбера как ти е дошло наум. — Роджър не отговори. Джулия беше принудена да продължи: — Щастлив ли си?

— Напълно — усмихна се той.

— Но какво искаш?

Той отново отправи към майка си своя смущаващ поглед. Трудно бе да се каже дали говори сериозно, защото в очите му проблясваха лукави пламъчета, като че ли се забавляваше.

— Нещо реално.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ли, целия си живот съм прекарал сред илюзорното. Искам да се добера до истинската същност на нещата. На вас с баща ми въздухът, който дишате, не ви вреди, вие не познавате друг и си мислите, че е божествен. А аз се задушавам в него.

Джулия внимателно слушаше, като се стараеше да разбере сина си.

— Ние сме актьори, при това преуспяващи актьори. Затова от самото ти раждане имахме възможност да те заобиколим с разкош. Стигат ти пръстите само на едната ръка, за да пресметнеш колко актьори са изпратили децата си да учат в Итън.