Съмърсет Моъм - Театър

Джулия решително се бе отказала от пътуването до Америка още преди да заговори с Том за това; всеки ден театралната зала беше препълнена. Но ето че съвсем неочаквано във всички лондонски театри се забеляза необясним застой — публиката почти престана да ги посещава, което веднага се отрази на приходите. По всичко личеше, че пиесата едва ще се задържи на сцената до Великден. Разполагаха с друга пиеса, на която възлагаха големи надежди. Наричаше се „Модерни времена“ и двамата с Майкъл имаха намерение да открият есенния сезон с нея. В тази пиеса имаше великолепна роля за Джулия, тя притежаваше и едно друго преимущество — Майкъл също намери своето амплоа в нея. Такива пиеси не слизаха от репертоара цяла година. Майкъл не хареса много идеята да я поставят през май, точно преди летния сезон, но очевидно друг изход нямаше и той започна да подбира актьорския състав.

По време на антракта на едно дневно представление Иви донесе на Джулия бележка. Тя с удивление позна почерка на Роджър.

„Скъпа мамо, разреши ми да ти представя Джоун Денвър, за която съм ти говорил. Тя копнее да попадне в театър «Сидънс» и би била щастлива да я вземеш за дубльорка дори на някоя съвсем малка роля.

Джулия се усмихна на официалния тон на бележката. Забавно й беше, че синът й е вече голям и дори се опитва да намери работа на своите приятелки. И тутакси си спомни коя беше Джоун Денвър. Джоун и Джил. Същото онова момиче, което бе съблазнило клетия Роджър. Джулия се намръщи. Все пак беше й любопитно да я види.

— Джордж тук ли е още?

Джордж беше портиерът. Иви кимна и отвори вратата.

— Джордж!

Джордж влезе.

— Тук ли е дамата, която донесе това писмо?

— Да, мис.

— Кажете й, че след представлението ще я приема.

В последното действие Джулия се появяваше във вечерен тоалет с шлейф. Роклята бе изключително разкошна и подчертаваше прекрасната й фигура. В тъмните й коси блестеше диадема от брилянти, а на ръцете — брилянтови гривни. Тя изглеждаше величествена, така, както изискваше ролята й. Прие Джоун Денвър веднага след като стихнаха и последните аплодисменти. Тя умееше моментално да премине от ролята си във всекидневието, но сега без всякакво усилие продължаваше да бъде надменната, хладна, величествена и все пак учтива героиня от пиесата.

— Накарах ви да чакате толкова дълго, че реших да ви приема, преди да съм се преоблякла.

Сърдечната й усмивка беше усмивка на кралица; снизходителният й тон караше останалите да се държат на почтително разстояние. От пръв поглед разбра какво представлява девойката, която бе влязла в гримьорната й. Младичка, с кукленско лице и чипо носле, силно и не много изкусно гримирана.

„Краката и са твърде къси“, помисли си Джулия, „доста незначително момиче.“

Очевидно девойката бе облякла официалните си дрехи и погледът, който Джулия им хвърли, беше достатъчен.

„Шафтсбъри Авеню. Конфекция с намалени цени.“

Горкото момиче страшно нервничеше. Джулия й предложи да седне и й подаде цигара.

— Кибритът е до вас.

Когато девойката се опита да запали клечката кибрит, Джулия забеляза, че ръцете й треперят. Първата се счупи, тя взе друга и трябваше да драсне по кибритената кутия три пъти подред, преди да я запали.

„Ако Роджър я види в този миг! Евтин руж, евтино червило и изплашена до смърт. А той си я имаше за весело момиче.“

— Отдавна ли играете, мис… Извинете, забравих името ви.

— Джоун Денвър. — Гърлото на девойката пресъхна, тя едва говореше. Цигарата й изгасна и тя безпомощно я държеше в ръка. — Две години — отвърна тя на въпроса на Джулия.

— На колко сте години?

— Деветнадесет.

„Лъжеш. Вече си на двадесет и две.“

— Познавате ли сина ми?

— Да.

— Той току-що завърши Итън. Замина за Виена да учи немски език. Разбира се, още е твърде млад, но двамата с баща му решихме, че ще му бъде от полза да прекара няколко месеца зад граница, преди да постъпи в Кеймбридж. А в какви роли сте играли? Цигарата ви изгасна. Вземете си друга.

— О, няма значение, благодаря. Играла съм в провинцията, но ужасно ми се иска да играя в Лондон.

Отчаянието й даде кураж и тя произнесе къса реч, явно подготвена преди това.

— Невероятно ви се възхищавам, мис Ламбърт. Винаги съм твърдяла, че сте най-великата актриса на английската сцена. От вас научих много повече, отколкото през всичките години, прекарани в Кралската академия по театрално изкуство. Мечтата на моя живот, мис Ламбърт, е да играя във вашия театър. Само ако можете да ми дадете и най-малката роля! Това ще бъде най-големият шанс, който едно момиче може да получи.