Съмърсет Моъм - Театър

— Разбира се, че ще отида.

В неделя тя позвъни на Том и го покани да хапнат, преди да отидат на театър. Том се появи рано, още преди Джулия да се е приготвила.

— Аз ли закъснях, или ти си подранил? — попита тя, като влизаше в кухнята.

Джулия видя, че Том не може да сдържи нетърпението си. Нервничеше и не можеше да си намери място.

— Третият звънец е точно в осем — отвърна той. — Не обичам да влизам след началото на представлението.

Неговата възбуденост подсказа на Джулия всичко, което искаше да знае. Тя се позабави, докато приготвяше коктейлите.

— Как се нарича актрисата, която ще гледаме тази вечер? — попита тя.

— Ейвис Крайтън. Много искам да чуя мнението ти за нея. Мисля, че е откритие. Знае, че тази вечер ще присъстваш на представлението, и страшно се вълнува, но й казах, че няма никакво основание за това. Сама знаеш какви са неделните спектакли: репетиции набързо и така нататък. Казах й, че ти разбираш всичко това и ще го имаш предвид.

Докато се хранеха, Том непрекъснато поглеждаше часовника си. Джулия се държеше като жена от светското общество, говореше ту на една, ту на друга тема, при все че Том я слушаше разсеяно. Още щом му се удаде случай, той отново прехвърли разговора върху Ейвис Крайтън.

— Разбира се, самият аз нищо не съм й казал, но според мен тя е подходяща за ролята на Онър. — Беше вече прочел „Модерни времена“, както и всички пиеси, които се поставяха в техния театър, още преди постановката. — Просто е създадена за тази роля. Трябвало е доста да се бори, докато стъпи на краката си, и сега това е прекрасен шанс за нея. Невероятно ти се възхищава и страшно й се ще да играе заедно с теб.

— Нищо чудно. Това означава да играе на сцена не по-малко от година и да се показва на куп театрални менажери.

— Тя е съвсем светлоруса — нещо, от което се нуждаеш, — ще ти контрастира добре.

— Е, с помощта на кислородната вода на сцената можеш да видиш колкото си щеш блондинки.

— Но тя е естествено руса.

— Така ли? Днес получих дълго писмо от Роджър. Изглежда, той прекрасно прекарва времето си.

Той изведнъж изгуби интерес към разговора. Погледна часовника си. Когато поднесоха кафето, Джулия каза, че не може да се пие. Заяви, че трябва да се свари друго, прясно кафе.

— О, Джулия, наистина не си струва. Ужасно ще закъснеем.

— Какво значение има, ако пропуснем първите няколко минути?

В гласа на Том прозвуча страдание.

— Обещах й, че ще отидем навреме. Има много хубава сцена почти в самото начало.

— Съжалявам, но не мога да тръгна, преди да съм пила кафе.

Докато чакаха кафето, Джулия поддържаше оживен разговор. Том отвръщаше едва-едва и нетърпеливо поглеждаше към вратата. Най-после поднесоха кафето и Джулия започна да го пие умопомрачаващо бавно. Когато се настаниха в колата, Том беше вече изпаднал в студена ярост и през целия път седеше с надута физиономия, без да я гледа. Джулия беше напълно доволна от себе си. Стигнаха до театъра две минути преди вдигането на завесата и когато Джулия се появи в залата, разнесоха се аплодисменти. Като молеше да я извинят за безпокойството, Джулия се добра до мястото си в средата на партера. Лека усмивка изразяваше признателността й към аплодисментите, с които публиката приветстваше нейната така навременна поява, а спуснатите ресници скромно отричаха тези аплодисменти да имат някакво отношение към нея.

Завесата се вдигна и след кратка встъпителна сценка се появиха две девойки: едната — много хубавичка и младичка, а другата — некрасива и не толкова млада. След минута Джулия се обърна към Том.

— Коя от двете е Ейвис Крайтън — младата или по-възрастната?

— Младата.

— Да, разбира се, нали ми беше казал, че е руса.

Джулия го погледна. Лицето му не се мръщеше вече, на устните му играеше щастлива усмивка. Джулия насочи цялото си внимание към сцената. Безспорно Ейвис Крайтън беше много хубава, с прелестни златисти коси, изразителни сини очи и малко право носле, но Джулия не харесваше такъв тип жени.

„Кукленска хубост“, каза си тя. „Обикновена статистка.“

Известно време внимателно следеше играта й, след това с лека въздишка се облегна на стола.

„Никак не умее да играе“, такава бе нейната присъда.

Когато завесата се спусна, Том с интерес се обърна към нея. Нямаше и следа от лошото му настроение.

— Какво мислиш за нея?

— Хубава е като картинка.

— Това ми е известно. Питам те за играта й. Съгласна ли си с мен, че е талантлива?