Съмърсет Моъм - Театър

„Ако не бях такава глупачка, щях да го зарежа“. Джулия ядовито се изсмя. „Лесно е да се каже. Аз го обичам!“

А най-странното бе, че като надзърна в сърцето си, видя, че от нанесената обида се възмущава не Джулия Ламбърт жената — на нея й бе все едно. От обидата беше засегната Джулия Ламбърт актрисата. Често чувстваше, че талантът й — критиците го наричаха „гений“, но това беше твърде високомерна дума, по-добре да се каже „нейната дарба“ — това не е тя и дори не е част от нея, а нещо извън собственото й същество, което използва нея, Джулия Ламбърт жената, за да се изяви. Това беше неизвестна ней субстанция, вдъхновение, което, изглежда, я озаряваше свише, и чрез нея Джулия вършеше онова, на което самата бе неспособна. Тя беше обикновена, привлекателна, старееща жена. А дарбата й нямаше нито форма, нито възраст. Това беше някакъв дух, който свиреше на нея така, както цигулар — на своята цигулка. И именно пренебрежението към този дух я ожесточаваше.

Джулия се опита да заспи. Беше така свикнала със следобедния сън, че трябваше само да легне, за да заспи веднага, но днес неспокойно се въртеше от една страна на друга, а сънят все не идваше. Най-после погледна часовника. Том често се връщаше от работа след пет. Тя копнееше за него, в обятията му намираше покой и когато беше с него, нищо друго нямаше значение. Джулия набра телефонния му номер.

— Ало! Да! Кой е?

Тя панически притисна слушалката до ухото си. Беше гласът на Роджър. Тя прекъсна разговора.

През нощта почти не спа. Все още беше будна, когато чу, че Роджър се върна, и като светна лампата, видя, че е четири часът. Намръщи се. На сутринта Роджър шумно слизаше по каменната стълба точно когато тя се канеше да става.

— Може ли да вляза, мамо?

— Влез.

Той беше все още по пижама, отгоре с халат. Тя му се усмихна — изглеждаше толкова свеж, толкова млад.

— Снощи се върна много късно.

— Не много. Около един часа.

— Лъжец. Погледнах часовника си. Беше четири.

— Е, четири — значи, четири — съгласи се весело той.

— Но, за бога, какво правихте до толкова късно?

— След представлението отидохме да вечеряме на едно място. Танцувахме.

— С кого?

— С две момичета, които срещнахме там. Том ги познаваше отпреди.

— Как се казват?

— Едната — Джил, а другата — Джоун. Не знам фамилните им имена. Джоун е актриса. Попита ме дали не мога да й издействам да бъде дубльорка в следващата ти пиеса.

Във всеки случай нито една от тях не се наричаше Ейвис Крайтън. Това име не напускаше мислите на Джулия от минутата, в която Доли го бе споменала.

— Но тези места не са отворени до четири часа сутринта.

— Да, отидохме у Том. Той ме накара да обещая, че няма да ти казвам. Мислеше, че ужасно ще се разсърдиш.

— О, скъпо мое момче, нужна е много по-важна причина от тази, за да се разсърдя. Обещавам ти, че няма нищо да спомена пред него.

— Ако има виновен, това съм аз. Вчера отидох при него и двамата се договорихме. Всички тези глупости за любовта, които чуваш на представленията и четеш в книгите… Скоро ще стана на осемнадесет години. Реших сам да опитам какво е това.

Джулия се изправи в леглото и загледа Роджър с широко отворени питащи очи.

— Роджър, но какво искаш да кажеш?

Както винаги той беше сериозен и въздържан.

— Том ми каза, че познава две момичета, с които можем да се разберем. Самият той е спал и с двете. Те живеят заедно. Тогава им позвънихме и им предложихме да се срещнем след представлението. Той им каза, че съм девствен, нека хвърлят жребий на коя от двете ще се падна. Когато се върнахме в квартирата му, той отиде в спалнята с Джил, а ние с Джоун останахме в гостната.

За миг мисълта й за Том беше отстъпила място на тревогата й за Роджър.

— Знаеш ли, мамо, в това няма нищо особено. Не разбирам защо всички наоколо вдигат такъв шум.

Джулия остана безмълвна. Очите й се наляха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.

— Мамо, какво ти е? Защо плачеш?

— Та ти си още съвсем малко момче!

Роджър се приближи до нея, седна на крайчеца на леглото и я прегърна.

— Скъпа мамо, не плачи. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, нямаше да ти кажа. Най-сетне това рано или късно трябваше да се случи.

— Но толкова рано, толкова рано! Сега се чувствам съвсем стара.

— Ти? Стара? Не, мамо.