Съмърсет Моъм - Театър

„Дявол да го вземе!“, каза си Джулия. „Дявол да го вземе! Дяват да го вземе!“

Да, вечерта в киното не се оказа толкова приятна, колкото очакваше.

На другия ден Джулия позвъни на Доли по личния й телефон.

— Миличка, много отдавна не съм ви виждала. Какво правехте през това време?

— Нищо особено.

Гласът на Доли беше хладен.

— Слушайте сега, утре се връща Роджър. Знаете ли, той напуска Итън завинаги. Сутринта ще изпратя колата да го вземе и бих искала да дойдете за обяд. Никого не каня. Ще бъдем само вие, аз, Майкъл и Роджър.

— Поканена съм другаде.

През последните двадесет години Доли никога не бе заета, когато Джулия бе искала да я види. Гласът от другата страна на кабела звучеше враждебно.

— Доли, как можете да бъдете толкова лоша? Роджър ще бъде ужасно разочарован. Това е първият му ден у дома. Освен това самата аз искам да ви видя. Не съм ви виждала вече цяла вечност и страшно се затъжих за вас. Не можете ли да отложите срещата си? Само този път, миличка, и след обяда двете с вас хубавичко ще си побъбрим насаме.

Когато Джулия искаше нещо, беше просто немислимо да й се откаже; никой друг не можеше да вложи толкова нежност в гласа си, такова неотразимо обаяние. Настъпи мълчание и Джулия разбра, че Доли се бореше с наранените си чувства.

— Добре, скъпа, ще уредя нещо.

— Милата тя! — Но когато остави слушалката, Джулия процеди през зъби: — Дърта вещица!

Доли дойде. Роджър вежливо я изслуша, когато тя казваше, че много е пораснал, и със сериозната си усмивка отвръщаше на всичко, което Доли смяташе за уместно да каже на момче като него. Джулия се чувстваше объркана от Роджър. При все че самият говореше малко, той, изглежда, внимателно слушаше всичко, което говореха другите и въпреки това тя не можеше да се отърве от странното усещане, че главата му е заета с неговите собствени мисли. Струваше й се, че ги наблюдава отстрани със същото любопитство, с каквото би наблюдавал животни в зоологическа градина. Това леко я разтревожи. При пръв удобен случай тя произнесе репликата, която бе приготвила специално за Доли:

— Роджър, мили, знаеш ли, горкият ти баща е зает тази вечер. Имам два билета за второто представление в „Паладиум“ и Том те кани да вечеряте заедно в „Кафе Роял“.

— Така ли? — Секунда мълчание. — Добре.

Тя се обърна към Доли.

— Толкова е хубаво, че си имаме Том. С него Роджър може да ходи навсякъде. Те са големи приятели.

Майкъл хвърли на Доли многозначителен поглед. В очите му се появиха дяволити пламъчета.

— Том е много приятен младеж. Няма да допусне Роджър да изпадне в неудобно положение — каза той.

— Струва ми се, че на Роджър би му било по-интересно да общува с приятелите си от Итън — намеси се Доли.

„Дърта вещица“, мислеше си Джулия, „дърта вещица.“

След обяда тя повика Доли в стаята си.

— Трябва да си почина. Аз ще си легна, а вие ще ми разкажете всички новини. Искам да си посплетничим на воля.

Нежно обви с ръка масивната талия на Доли и я поведе нагоре по стълбите. Известно време те бъбреха за това-онова: за дрехи, за прислугата, за козметика, позлословиха за техни общи познати. След това Джулия се облегна на лакътя си и доверително погледна Доли в очите.

— Доли, трябва да поговоря с вас. Нужен ми е съвет, а вие сте единственият човек на света, към когото мога да се обърна. Зная, че мога да ви се доверя.

— Разбира се, скъпа.

— Оказва се, че за мен са се разнесли гадни сплетни. Някой е казал на Майкъл, че в града се говори за мен и за бедния Том Фенъл.

При все че очите й запазваха същото неотразимо обаяние, пред което знаеше, че Доли не може да устои, Джулия внимателно следеше дали на лицето й няма да се появи уплаха, или да промени изражението си. Не видя нищо подобно.

— Кой е разказал на Майкъл?

— Не знам, той не казва. Знаеш какъв става, когато започва да се прави на безупречен джентълмен.

Само така й се стори, или лицето на Доли наистина не беше вече толкова напрегнато?

— Искам да знам истината, Доли.

— Толкова се радвам, че се обърнахте тъкмо към мен, скъпа. Знаете колко мразя да си пъхам носа в чуждите работи и ако вие сама не бяхте захванали този разговор, нищо не би било в състояние да ме накара да спомена нещичко по този въпрос.

— Миличка, та кой друг, освен мен знае колко сте вярна на приятелите си?

Доли свали обувките си и се намести по-удобно в креслото. Джулия не я изпускаше от очи.

— За вас не е тайна, че хората са лоши. Винаги сте водели толкова спокоен живот. Толкова рядко сте излизали, и то само с Майкъл и с Чарлс Теймърли. Чарлс — това е нещо друго. Разбира се, всички знаят, че въздиша по вас вече много години. Естествено хората се учудиха, че изведнъж ни в клин, ни в ръкав започнахте да се мъкнете навсякъде с някакъв счетоводител от фирмата, която води сметките на театъра ви.