Съмърсет Моъм - Театър

Джулия се засмя през сълзи.

— Глупавичък си ми ти, Роджър. Нима мислиш, че на Клеопатра биха се понравили думите на старото магаре? А ти би могъл да почакаш още малко.

— И добре, че не съм го направил. Сега знам всичко. Честно казано, мисля, че е доста противно.

Джулия дълбоко въздъхна. Беше й хубаво да чувства нежната му прегръдка. Но в същото време ужасно се самосъжаляваше.

— Не ми ли се сърдиш, скъпа мамичко? — попита той.

— Да ти се сърдя? Не. Но виждаш ли, ако това е трябвало да се случи, бих предпочела да не бъде по такъв прозаичен начин. Говориш, сякаш това е някакъв любопитен експеримент.

— Всъщност беше точно така.

Джулия леко се усмихна на сина си.

— И ти наистина ли мислиш, че това е любовта?

— Повечето хора имат предвид това, нали?

— Не, съвсем не. Любов — това е болка и мъка, срам и възторг, рай и ад, чувството, че живееш сто пъти по-напрегнато от обикновено, и неизразима тъга, свобода и робство, спокойствие и тревога.

В застиналата му поза, докато я слушаше, имаше нещо, което накара Джулия да го погледне крадешком. Очите на Роджър имаха странно изражение. Тя не можеше да разбере какво означава то. Като че ли се вслушваше в звуци, които долитат до него от много далеч.

— Не звучи много весело — промълви той.

Джулия притисна лицето му — тази нежна кожа — между дланите си и го целуна по устата.

— Глупава съм, нали? Знаеш ли, за мен ти си все още моето малко бебе, което съм държала на ръце.

В очите му заиграха лукави искрици.

— На какво се хилиш, маймунче?

— Тази снимка беше дяволски хубава, нали?

Джулия не можа да сдържи смеха си.

— Прасенце такова, мръсно прасенце.

— Слушай, а какво ще стане с Джоун? Има ли надежда да дублира някоя роля?

— Кажи й да намине при мен някой ден.

Но когато Роджър си отиде, Джулия въздъхна. Беше потисната. Чувстваше се много самотна. Животът й винаги бе толкова пълнокръвен, толкова интересен, че просто не й оставяше време да се занимава със сина си. Разбира се, страшно се тревожеше, когато той боледуваше от коклюш или шарка, но, общо взето, Роджър беше здраво дете и не заемаше голяма част от мислите й. Но пък синът й винаги беше на нейно разположение, ако й се приискаше да се позабавлява с него. Джулия често мислеше колко приятно ще бъде, когато той порасне и бъде в състояние да споделя интересите й. Сега с ужас осъзна, че го е загубила, преди изобщо да го е имала. Като си помисли за момичето, което бе откраднало сина й, устните й се свиха.

„Дубльорка! Как не!“

Беше така погълната от собствената си болка, че не чувстваше почти никаква мъка от коварството на Том. И преди не се съмняваше, че й изменя. На неговата възраст, с неговото леконравие. Самата тя бе обвързана с представления в театъра и с многобройни срещи, които положението й налагаше, без съмнение той не е изпускал възможност да задоволява желанията си. Джулия си затваряше очите за всичко. Тя не искаше много — само да остане в неведение. Сега за първи път се сблъскваше лице в лице с реалния факт.

„Ще трябва да се примиря“, въздъхна тя. Мислите се гонеха в главата й. „Все едно че лъжеш и не подозираш това — ето кое е фаталното. Все пак по-добре е да знаеш, че си глупак, отколкото да си глупак и да не ти е известно.“

За Коледа Том замина при родителите си в Ийстбърн. В Деня на подаръците 65 65 Денят след Коледа в Англия. — Б.пр. Джулия трябваше да участва в две представления, ето защо двамата с Майкъл останаха в града и отидоха в „Савой“, където Доли дьо Вриз даваше голям прием по случай Нова година. След няколко дни Роджър щеше да замине за Виена. Докато Том беше все още в Лондон, Джулия почти не го виждаше. Не разпитваше Роджър какво вършат двамата с него, когато скитат из града — просто не искаше да знае; стараеше се да не мисли за това и се отвличаше, като ходеше на всевъзможни приеми. И както винаги работата й. Още щом влезеше в театъра, болката й, унижението й, ревността й стихваха. Като че ли на дъното на бурканчетата с грим намираше едно друго същество, което не можеше да бъде засегнато от мирските тревоги. Това й даваше сила, караше я да тържествува. С такова убежище подръка тя беше в състояние да устои на всичко.

В деня, в който Роджър замина, Том й позвъни от кантората.

— Заета ли си тази вечер? Защо да не отидем и погуляем някъде?

— Не мога. Заета съм.

Това не беше истина, но думите се изплъзнаха от устата й против волята й.

— Така ли? А утре вечер?