Съмърсет Моъм - Театър

— Тогава утре.

— Утре съм зает.

— Трябва да те видя, Том. Твърде много означавахме един за друг, за да се разделим по този начин. Как можеш да ме осъждаш, без да ме изслушаш? Това е несправедливо — да наказваш човека, когато той в нищо не е виновен.

— Мисля, че ще бъде най-добре да престанем да се срещаме.

Джулия загуби и ума, и дума.

— Но аз те обичам, Том. Обичам те. Нека те видя още веднъж и ако все още ми се сърдиш, какво пък — ще скъсаме.

Мълчанието му беше безкрайно. Най-после той отвърна:

— Добре, ще дойда във вторник след дневното представление.

— Не си мисли много лоши неща за мен, Том.

Тя постави слушалката върху вилката. Каквото и да се е случило, той щеше да дойде. Джулия отново опакова нещата, които той й бе върнал, и ги скри на такова място, където Иви нямаше да ги види. Разсъблече се, сложи си стария розов халат и започна да се гримира. Настроението й беше ужасно: тя първа призна любовта си към Том. Беше раздразнена от това, че трябваше унизително да го моли да дойде. До този момент Том бе онзи, който търсеше нейното общество. Беше й непоносимо да мисли, че са си разменили ролите.

На дневното представление във вторник Джулия игра много лошо. Беше адски горещо и публиката прие спектакъла вяло. На нея й бе все едно. Лоши предчувствия терзаеха душата й. Какво й пука как върви представлението? „И за какъв дявол са дошли в театъра в такъв ден?“ Когато спектакълът свърши, тя се зарадва.

— Очаквам мистър Фенъл — каза тя на Иви. — Не бих искала да ме безпокоят, докато е при мен.

Иви не отговори. Джулия я погледна: Иви имаше твърде намусен вид.

„Дявол да я вземе. Не ми пука какво си мисли!“

Том трябваше вече да е пристигнал — минаваше пет часът. Не можеше да не дойде, беше й обещал. Джулия облече халата си, не онзи стария, в който обикновено се гримираше, а един мъжки халат от тъмновишнева коприна. Иви все още се мотаеше и подреждаше нещата й.

— За бога, Иви, престани да се суетиш наоколо. Остави ме на мира.

Иви не отговаряше. Тя продължаваше методично да подрежда предметите на тоалетната масичка така, както Джулия би искала да ги види.

— Защо, по дяволите, не отговаряш, когато разговарям с теб?

Иви се обърна и я погледна. Замислено разтърка носа си с пръст.

— Може и да сте велика актриса, но…

— Върви по дяволите!

След като свали театралния си грим, Джулия не започна да се гримира отново, а само постави съвсем светлосини сенки под очите си. Кожата й беше гладка и бяла и без червило и руж лицето й изглеждаше бледо и изнурено. Облечена в мъжки халат, тя беше безпомощна, крехка и заедно с това елегантна. На сърцето й бе тежко и тя много се вълнуваше, но когато се погледна в огледалото, промърмори: „Мими в последното действие на «Бохеми»“. Без сама да си дава сметка за това, тя се изкашля два пъти, като че ли страдаше от туберкулоза. Джулия загаси ярката светлина на тоалетната масичка и полегна на дивана. Скоро на вратата се почука и Иви доложи за мистър Фенъл. Джулия му протегна бялата си слаба ръка.

— Извини ме, че лежа, не се чувствам съвсем добре. Вземи си стол. Много мило, че дойде.

— Не си ли добре? Какво ти е?

— О, нищо страшно — на безкръвните й устни се появи измъчена усмивка. — Просто през последните две-три нощи не спах добре.

Джулия обърна своите прекрасни очи към Том и няколко минути мълчаливо го наблюдаваше. Той изглеждаше намусен, но, кой знае защо, й се стори, че е изплашен.

— Чакам да ми обясниш в какво съм виновна. Какво имаш против мен? — промълви най-после Джулия с тих глас.

Гласът й леко трепереше, но това бе съвсем естествено. „Господи, струва ми се, че и аз съм изплашена!“

— Няма смисъл да се връщаме към това. Исках да ти кажа едно-единствено нещо: страхувам се, че няма да мога веднага да ти върна онези двеста лири, които ти дължа, просто нямам толкова пари в момента, но ще ти ги изплащам на части. Много ми е неприятно да те моля за отсрочка, но нямам друг изход.

Джулия се повдигна и постави ръцете си върху своето разбито сърце.

— Не разбирам. Две нощи лежах, без да мигна, и през цялото време си мислех какво се е случило. Страхувах се, че ще полудея. Опитвах се да разбера. И не можах. Не можах.

„В коя пиеса съм казвала това?“

— Не можеш? Прекрасно разбираш всичко. Ти ми се разсърди и реши да ме накажеш. И го направи. Хубаво ми го върна. Не можеше да измислиш по-добър начин да изразиш презрението си.

— Но за какво съм искала да те наказвам? Защо е трябвало да ти се сърдя?