Съмърсет Моъм - Театър

„Прекалена скромност, това е било всичко.“

За миг си спомни брадатия испанец в спалното купе и дяволито се засмя на отражението си в огледалото.

„Той не беше толкова срамежлив.“

Но от този ден нататък Джулия се стараеше да се държи в съответствие с понятията на Том за благоприличие.

Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показва с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не й минаваше, че такава промяна в навиците й може да предизвика мълви. С двадесет години съпружеска вярност зад гърба си — разбира се, Джулия не броеше испанеца, такъв инцидент можеше да се случи на всяка жена — тя бе убедена, че никой и за миг няма да си въобрази, че има любов с момче, което може да й бъде син. Не бе и помисляла, че самият Том невинаги се държи достатъчно внимателно. Не бе й идвало наум, че когато двамата с Том танцуват, собствените й очи я издават. Джулия мислеше, че е извън всякакво подозрение, и нямаше представа, че хората вече са започнали да я одумват.

Когато сплетните стигнаха до ушите на Доли дьо Вриз, тя се разсмя. По молба на Джулия бе канила Том на приемите си и един или два пъти той бе прекарал уикенда във вилата й, но никога не му бе обръщала внимание. Изглеждаше добро момче, отличен телохранител за Джулия, когато Майкъл бе зает, но в същото време беше абсолютна нула. Бе от онези хора, които не се забелязват и чието лице не можеш да си спомниш на другия ден. Човек, когото канят в последния момент, ако не достигат кавалери. Джулия със смях го наричаше „моят малък поклонник“ или „моето малко мъжле“; едва ли би говорила за него толкова спокойно, толкова откровено, ако между тях имаше нещо. Освен това Доли знаеше, че за Джулия съществуват само двама души — Майкъл и Чарлс Теймърли. Но, разбира се, бе твърде странно цял живот да се грижиш за репутацията си и изведнъж да започнеш да се появяваш в нощните клубове три-четири пъти в седмицата. Напоследък Доли я виждаше рядко и, искрено казано, беше малко засегната от нейното невнимание. Имаше много приятели в театралния свят и започна внимателно да ги разпитва. Това, което чу, никак не й хареса. Не знаеше какво да мисли. Едно беше ясно: Джулия и не подозираше какви неща се говорят за нея. Някой трябваше да й каже. Самата Доли нямаше достатъчно смелост за това. Дори след толкова дългогодишно познанство малко се боеше от нея. Джулия беше уравновесена жена и при все че езикът й често беше рязък и дори груб, трудно можеха да я изкарат от кожата й. Но в нея имаше нещо, което пресичаше всякаква фамилиарност: ако отидеш твърде далеч, след това ще съжаляваш. Но нещо трябваше да се направи. Цели две седмици Доли тревожно обмисляше този въпрос. Тя се постара да забрави наранената си гордост и да съди само с оглед на кариерата на Джулия. Най-после стигна до заключението, че Майкъл е длъжен да поговори с Джулия. Той никога не се бе харесвал на Доли, но в края на краищата бе неин съпруг. Доли бе длъжна да му разкаже всичко, за да може той да сложи край на това, което става, независимо какво е то.

Тя позвъни на Майкъл по телефона и двамата се уговориха да се срещнат в театъра. Майкъл обичаше Доли не повече, отколкото тя него, но по съвсем други причини и когато чу, че иска да го види, изруга. Вбесяваше се от това, че така или иначе, не му се бе удало да убеди Доли да му продаде своята част — и най-незначителното нейно предложение му се струваше недопустимо вмешателство. Но когато я въведоха в кабинета му, той я посрещна с разтворени обятия и я целуна по двете страни.

— Настанете се удобно, чувствайте се като у дома си. Минахте да видите дали старата фирма продължава да печели дивиденти за вас?

Доли дьо Вриз бе вече на шестдесет години. Беше страшно напълняла и лицето й, с месест нос и дебели червени устни, изглеждаше неестествено голямо. Имаше нещо неуловимо мъжко в кройката на черната й атлазена рокля, но на врата й висяха два реда перли, на кръста й блестеше диамантена брошка също като тази, забодена на шапката й. Късо подстриганите й коси бяха боядисани в бакърен цвят. Устните и ноктите й бяха кървавочервени. Тя говореше високо, с плътен глас, но когато се вълнуваше, думите започваха да се гонят и тогава тя издаваше своя едва забележим акцент на кокни.

— Майкъл, тревожа се за Джулия.