Съмърсет Моъм - Театър

— Защото отидох в Мейдънхед с Роджър на онази забава, а ти искаше да се върна с теб.

— Но нали самата аз казах, че може да отидете? Дори ви пожелах да прекарате приятно.

— Разбира се, но очите ти святкаха от ярост. Нямах особено желание да ходя там, но на Роджър толкова много му се искаше! Казах му, че би било по-добре да се върнем заедно и да вечеряме с теб и Майкъл, но той ми отвърна, че вие бихте се радвали да се избавите от нас и реших да не вдигам шум около това. А когато видях, че си разгневена, беше вече твърде късно да се откажа.

— И въпреки всичко не бях ядосана. Не мога да си представя как ти е хрумнало това. Напълно естествено е да ви се иска да отидете на забава. Нима мислиш, че съм такава свиня, за да бъда недоволна, че се развличаш през време на двуседмичния си отпуск? Горкото ми момче, страхувах се само от едно — че ще ти е скучно. Толкова силно желаех да прекараш добре!

— Тогава защо ми остави онези пари и ми написа такава бележка? Беше толкова оскърбително.

Гласът на Джулия секна. Устните й затрепериха, тя не можеше да овладее лицето си и това бе трогателно. Том смутено се извърна настрана.

— Беше ми непоносимо да си помисля, че ще хвърлиш парите си за бакшиш на слугите. Знам, че не си толкова богат и че беше похарчил достатъчно за бакшиш, когато играеше голф. Презирам жени, които излизат с някой млад мъж и му разрешават да плаща за всичко. Толкова са неделикатни! Постъпвам с теб, както бих постъпила с Роджър. Дори и не съм помислила, че ще засегна самолюбието ти.

— Ще се закълнеш ли?

— Разбира се. Господи, нима след всички тези месеци никак не ме познаваш! Ако това, което си мислиш, е наистина вярно, колко подла бих била, колко жестока и жалка, каква простачка, каква безсърдечна и вулгарна жена! За такава ли ме смяташ?

Труден въпрос.

— Няма значение. Все едно, не би трябвало да приемам скъпи подаръци и да заемам пари от теб. Това ме постави в ужасно положение. Защо си мисля, че ме презираш? Защото и сам чувствам, че имаш право на това. Наистина не мога да си позволя да се движа с хора, които са толкова по-богати от мен. Бях глупак да си мисля, че това е възможно. Беше ми много весело и интересно, прекарах великолепно времето си, но сега всичко е свършено. Повече няма да се виждаме.

Джулия дълбоко въздъхна.

— Ти просто пет пари не даваш за мен. Ето какво искаш да ми кажеш.

— Това е несправедливо.

— Ти си всичко за мен. Знаеш това! Ах, колко съм самотна! Твоето приятелство означаваше толкова много за мен. Обкръжена съм от хрантутници и паразити, а знаех, че ти си безкористен. Чувствах, че мога да се опра на теб. Беше ми толкова хубаво с теб. Ти си единственият човек, пред когото мога да разкрия истинското си „аз“. Нима не разбираш какво удоволствие бе за мен да ти помагам малко. Не съм ти подарила тези дреболии заради теб, а заради себе си; бях толкова щастлива да видя, че използваш нещата, които съм ти дала. Ако означавах нещо за теб, това не би те унизило, не би те засегнало.

Джулия отново го погледна. Винаги й се бе удавало да плаче с лекота, а сега се чувстваше толкова нещастна, че не й бе нужно ни най-малко усилие. Том нито веднъж не я беше виждал разплакана. Тя умееше да плаче, без да хлипа — прекрасните й тъмни очи широко отворени, лицето й почти неподвижно. Големи тежки сълзи се стичаха по него. Вцепенението й, трагичната й поза създаваха удивително вълнуващ ефект. Джулия не бе плакала така от времето, когато играеше в „Раненото сърце“. Господи, колко я бе разтърсила тази пиеса. Тя не гледаше Том, гледаше право пред себе си; беше обезумяла от болка, но какво беше това? Другото, вътрешното й „аз“ прекрасно разбираше какво прави тя. Това нейно друго „аз“ споделяше скръбта й и едновременно с това наблюдаваше как я изразява. С крайчеца на окото си Джулия забеляза, че Том пребледня, усети, че внезапно остра болка прониза сърцето му, че плътта и кръвта му просто не могат да издържат на неимоверното й страдание.

— Джулия!

Гласът му изневери. Тя бавно обърна насълзените си очи към него. Това не беше просто плачеща жена, той виждаше пред себе си цялата скръб на човешкия род, неизмеримата, неутешима скръб — участта човешка. Падна на колене и я привлече в обятията си. Беше потресен.

— Любима, любима!

Джулия не помръдваше. Като че ли не осъзнаваше, че той е тук, до нея. Том целуваше плачещите й очи, търсеше с устните си нейните. Тя му ги подаде, като да бе безпомощна пред тях, като че ли не разбираше какво става с нея и бе лишена от каквато и да било воля. С почти незабележимо движение Джулия се притисна до него с цялото си тяло, ръцете й постепенно обвиха врата му. Тя лежеше в обятията на Том ако не съвсем инертна, то така, като че ли всичките й сили, цялата нейна енергия я бяха напуснали. Той чувстваше в устата си соления вкус на сълзите й. Най-после, уморена, Джулия се отпусна на дивана, като все още го прегръщаше с меките си ръце. Устните му се прилепиха до нейните.