Съмърсет Моъм - Театър

На втората година от техния годеж в Мидълпул пристигна един американски менажер, който издирваше млади таланти и който беше чувал за трупата на Джими Лангтън. Той остана очарован от Майкъл. Изпрати му бележка, в която го канеше да го посети в хотела му на другия ден. Без дъх от вълнение, Майкъл показа бележката на Джулия. Това можеше да означава само едно — искаха да му предложат ангажимент. Сърцето й се сви, но тя се престори, че изпитва същия възторг като него, и на другия ден го придружи. Когато Майкъл отиде да говори с великия човек, тя остана да го чака във фоайето.

— Пожелай ми щастие — шепнеше той, докато вървеше към асансьора. — Толкова е хубаво, че ми е трудно да повярвам.

Джулия седеше в коженото кресло и от все сърце мечтаеше американският менажер да предложи на Майкъл такава роля, че той да я отхвърли, или заплата, която да бъде под достойнството му. Или пък обратно, да го накара да прочете част от ролята, за която иска да го ангажира, и да види, че тя не му е по силите. Но когато след половин час Майкъл слезе във фоайето със сияещ поглед и лека походка, Джулия разбра, че договорът е сключен. За миг почувства, че ей сега ще й прилошее, и като се опитваше да изобрази на лицето си щастлива усмивка, усети, че мускулите й не се поддават на усилието.

— Всичко е наред. Каза ми, че това е дяволски хубава роля — младо момче на деветнадесет години. Осем или девет седмици в Ню Йорк, след това гастроли из страната. Общо четиридесет седмици в трупата на Джон Дру 40 40 Дру, Джон (1853 — 1927) — американски актьор. — Б.пр. . Двеста и петдесет долара на седмица.

— Любими, толкова се радвам за теб.

Беше ясно, че с готовност е приел предложението. Дори не бе допуснал мисълта, че би могъл да откаже.

„А аз… аз“ мислеше си тя, „дори да ми бяха предложили хиляда долара на седмица, все едно. Не бих заминала, не бих се разделила с него.“

Джулия беше обхваната от отчаяние. С нищо не можеше да му попречи. Трябваше да се преструва, че е на седмото небе от щастие. Майкъл бе твърде възбуден, за да може да стои на едно място, и те излязоха ма оживената улица.

— Това е удивителен шанс. Разбира се, в Америка всичко е скъпо, но ще се опитам да живея с петдесет долара на седмица. Казват, че американците са много гостоприемни и понякога ще имам възможност да се храня безплатно. Не виждам защо да не мога да спестя осем хиляди долара за четиридесет седмици, а това са хиляда и шестстотин лири.

„Той не ме обича. Пукната пара не дава за мен. Мразя го. Ще ми се да го убия. Дяволите да го вземат този американец.“

— А ако ме ангажира и за следващата година, ще получавам триста долара седмично. Това означава, че за две години ще мога да спестя голяма част от четирите хиляди лири, от които се нуждаем. Почти достатъчно, за да започнем това, което сме намислили.

— За следващата година?! — за миг Джулия престана да се владее и сълзи задавиха гласа й. — Искаш да кажеш, че заминаваш за две години?

— Е, през лятото, разбира се, ще се върна. Ще ми заплатят пътните обратно до Англия и ще отида у дома, за да харча по-малко.

— Не знам как ще живея тук без теб!

Тя произнесе тези думи весело, дори небрежно, като че ли ги каза единствено да се покаже учтива.

— Ще прекараме лятото заедно и знаеш ли, година, дори две ще прелетят, без да ги усетим.

Майкъл вървеше, където му видят очите, но Джулия през цялото време го направляваше в посоката, в която тя желаеше, и изведнъж се намериха пред вратите на театъра. Джулия се спря.

— Довиждане. Трябва да отскоча да видя Джими.

Лицето на Майкъл помръкна.

— Нима ще ме оставиш точно сега? Та аз нямам с кого да поговоря. Мислех, че ще отидем да хапнем нещо преди представлението.

— Много съжалявам. Джими ме чака, а ти сам знаеш какъв е.

Майкъл й се усмихна с милата си добродушна усмивка.

— Е, върви тогава. Няма да се сърдя, че веднъж си ме зарязала.

Той продължи пътя си, а Джулия влезе в театъра през служебния вход. Джими Лангтън бе подредил в мансардата приятно жилище, до което можеше да се стигне, като се мине през балкона. Тя позвъни на вратата. Отвори й самият Джими. Беше учуден, но се зарадва да я види.

— Здравей, Джулия, влизай!

Тя мина покрай него, без да продума, и чак когато се намери в малката неподредена гостна с разхвърляни наоколо ръкописи на пиеси, книги или просто боклук, остатъците от скромния му обяд върху една табла до бюрото, тя се обърна с лице към него. Зъбите й бяха стиснати, погледът й намръщен.