Съмърсет Моъм - Театър

— Какво се е случило, скъпи?

— Мълчи. Ах ти, хитро дяволче, ти ме разплака.

— Ангел!

Очите на Джулия се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й. Беше толкова щастлива, толкова поласкана!

— По дяволите — подсмърчаше той, — нищо не мога да направя.

Извади кърпата от джоба си и избърса очите си.

„Обичам го! Обичам го! Обичам го!“

Майкъл се изсекна.

— Вече съм по-добре, но кълна се, че ти ме потресе.

— Сцената не е лоша, нали?

— Плюя на сцената! За теб говоря! Ти преобърна цялата ми душа. Дявол да го вземе, критиците са прави — безспорно си истинска актриса.

— И ти видя това едва сега?

— Знаех, че играеш хубаво, но нямах представа, че си чак толкова добра. Всички ние в сравнение с теб сме кръгла нула. Ти ще станеш звезда. И нищо не може да ти попречи.

— Тогава ти ще бъдеш мой партньор.

— Никакъв шанс не ми се очертава с директорите на лондонските театри.

Джулия беше осенена от една идея.

— Значи, сам трябва да станеш директор и да ме направиш изпълнителка на главните роли.

Майкъл замълча. Той мислеше бавно и се нуждаеше от време, за да оцени по достойнство новата идея.

— Знаеш ли, съвсем не е лошо хрумване.

Докато обядваха, те го обсъдиха подробно. Повече говореше Джулия, а Майкъл я слушаше с огромен интерес.

— Разбира се, най-добрият начин винаги да получаваш хубавите роли е сам да си директор на трупата — каза той.

Всичко опираше до парите. Пресметнаха колко би трябвало да имат, за да започнат. Според Майкъл пет хиляди лири бяха достатъчни. Но как, боже милостиви, да се сдобият с такава огромна сума? Разбира се, някои от мидълпулските фабриканти просто се къпеха в злато, но едва ли можеше да се очаква, че биха си развързали кесиите, за да помогнат на двама млади актьори, заслужили само местна слава. При това те ревнуваха актьорите си от Лондон.

— Ще трябва да намериш някоя богата старица — весело каза Джулия.

Тя само наполовина вярваше на думите си, но й бе приятно да обсъжда проект, който още повече я сближаваше с Майкъл. А Майкъл говореше съвсем сериозно.

— Мисля, че не можеш да постигнеш успех в Лондон, ако не те познават както трябва. Най-добре би било да играеш три-четири години в чужди трупи; трябва да сме добре осведомени. Това крие още едно преимущество — ще имаме време да се запознаем с пиесите. Би било лудост да откриваме собствен театър, без да имаме в запас най-малко три пиеси. Една от тях трябва да стане гвоздеят на сезона.

— Разбира се, а ние трябва да играем винаги заедно, така че публиката да свиква да вижда имената ни едно до друго на афишите.

— Мисля, че това няма да бъде от особено значение. Главното е да изпълняваме хубави и силни роли. Не се съмнявам, че в Лондон ще спечелим име и тогава ще ни бъде много по-лесно да намерим хора, които да финансират нашето начинание.

Наближаваше Великден, а Джими Лангтън винаги закриваше театъра за Страстната седмица. Джулия не знаеше къде да се дене, не си струваше да замине за Джърси за толкова кратко време. Една сутрин неочаквано получи писмо от мисис Гослин, майката на Майкъл, в което тя пишеше, че Джулия би доставила огромно удоволствие на нея и на полковника, ако отиде за една седмица при тях в Челтнам заедно с Майкъл. Когато му показа писмото, Майкъл засия от радост.

— Аз я помолих да те покани. Мислех, че така ще бъде по-прилично, отколкото ако просто те взема със себе си.

— Колко си сладък! Разбира се, ще ми е много приятно да дойда.

Сърцето на Джулия тръпнеше от щастие. Възможността да прекара цяла седмица с Майкъл беше възхитителна. Това така му подхождаше — да й се притече на помощ, когато разбере, че тя не знае какво да предприеме. Но Джулия видя, че той се безпокои от нещо.

— Какво има?

Майкъл смутено се засмя.

— Виждаш ли, скъпа, баща ми е малко старомоден, има неща, които му е трудно да разбере. Не искам от теб да лъжеш, но се боя, че ще му се стори странно, че баща ти е бил ветеринарен лекар. Когато в писмото си го попитах дали мога да те взема със себе си, аз казах, че е бил лекар.

— О, но това няма значение!

Джулия веднага разбра, че полковникът не е чак толкова страшен, колкото бе очаквала. Той беше слаб, невисок на ръст, със сбръчкано лице и с късо подстригани сиви коси. В чертите му личеше остаряло благородство. Напомняше профил, изсечен върху някоя стара монета, която твърде дълго е била в обращение. Държеше се любезно, но сдържано. Не бе нито раздразнителен, нито деспотичен, от което Джулия се бе бояла, познавайки полковници единствено от сцената. Тя не беше в състояние да си представи как е възможно да се издават заповеди с този учтив, твърде хладен глас. Всъщност полковник Гоелин бе излязъл в оставка с почетно звание след съвършено посредствена служба и вече много години намираше удоволствие в това да се занимава с градината си и да играе бридж в клуба. Четеше „Таймс“, в неделя ходеше на църква и придружаваше жена си на гости. Мисис Гослин беше висока и пълна възрастна жена, много по-висока от съпруга си, и като че ли непрекъснато се стараеше да изглежда по-ниска. Лицето й все още пазеше следите на предишна привлекателност и човек си казваше, че на младини трябва да е била истинска красавица. Носеше косата си на прав път, прибрана на тила в кок. Класическите й черти и ръстът й на пръв поглед я правеха внушителна, но Джулия скоро разбра, че всъщност е твърде стеснителна. Движенията й бяха неловки и сковани, обличаше се безвкусно, със старомодна натруфеност, която съвсем не й отиваше. Джулия, която не се смущаваше при никакви обстоятелства, намери объркаността на възрастната вече жена трогателна. Мисис Гослин никога не бе говорила с актриса и не знаеше как да се държи в това трудно положение. Къщата в никакъв случай не беше великолепна — неголям измазан отвън дом сред двор, ограден с жив плет от лаврови храсти. Тъй като семейство Гослин бяха прекарали няколко години в Индия, край стените можеха да се видят големи медни подноси и вази, покривки с индийска бродерия и индийски масички с дърворезба. Те всички бяха евтини, в Индия се продаваха по пазарите и човек можеше само да се удивлява, че някой е сметнал за нужно да домъкне всичко това у дома си в Англия.