Джеймс Чейс: Нежен център

— Надявам се, че можете — каза Вал с разтреперан глас. — Моля седнете. Аз…

— Не, не мога да направя това. Хората тук нямат друго занимание, освен да наблюдават и да клюкарстват. Моля елате след малко в моя кабинет. — Той й се усмихна отново. — Вашите тревоги естествено са и мои тревоги. Елате и ще видим какво мога да направя. — Той се поклони леко и отмина.

Времето се влачеше бавно и мъчително. Когато хората почнаха да напускат масите си и да се преместват в ресторанта, тя стана и тръгна към кабинета на Дюлак, като се опитваше да върви бавно. Кабинетът беше зад рецепцията. Един служител, който работеше със сметачна машина, спря и й се поклони, когато тя приближи.

— Моля влезте направо, мисис Бърнет. Мосю Дюлак ви очаква.

Тя влезе в голяма стая с прозорци, които гледаха към залива. Вътре имаше много цветя, удобни мебели и малко бюро, зад което седеше Дюлак. Той стана и й предложи стол.

— Седнете — каза той. — Сега можем да се заемем с нашия проблем, мадам. Отнася се за мистър Бърнет, нали?

Вал седна. Трябваше да направи огромно усилие, за да спре сълзите, които ненадейно щяха да бликнат от очите й.

Дюлак отиде до прозореца, постоя малко и се върна на бюрото си. Беше й дал достатъчно време да се овладее, преди да продължи.

— Преживял съм много нещастия в живота си, но като гледам назад, откривам, че е имало решения за повечето проблеми. Мистър Бърнет е излязъл с колата и вие се тревожите какво се е случило с него — това е проблемът, нали?

— Значи вие знаете за съпруга ми?

— Аз имам информация за всички, които отсядат при мен. Как иначе бих могъл да ги обслужвам?

— Той… той е избягал и аз много се страхувам.

— Излезе преди повече от час — Дюлак поклати глава. — Това е твърде много. Трябва да уведомим полицията.

Вал се сепна, но Дюлак вдигна ръка.

— Уверявам ви, че не трябва да се тревожите за евентуално нежелано разгласяване. Ако ми разрешите, аз ще уредя всичко. Капитан Теръл, шефът на полицията, е мой добър приятел. Той е разумен човек и ще предприеме незабавни действия по възможно най-тактичния начин. Може да бъдете сигурна, че не само ще намери мистър Бърнет, но и никой освен нас няма да бъде информиран. Гарантирам ви това.

Вал бавно и дълбоко пое дъх.

— Благодаря ви. Да, разбира се… Ще оставя това на вас. Много съм ви благодарна.

— Ще сторим всичко, което можем — каза Дюлак, докато ставаше. — А сега мога ли да ви предложа да се качите в апартамента си. Ще поръчам да ви изпратят обяда. — Той се усмихна, когато Вал започна да протестира. — Нещо съвсем леко, вие трябва да се храните. — Той я изпрати до вратата. — След половин час капитан Теръл ще бъде при вас.

Капитан Франк Теръл беше едър мъж с пясъчноруса, тук-там прошарена коса. Грубоватото му лице завършваше с издадена квадратна челюст. Очите му бяха металносиви. Подчинените му го обичаха, а престъпниците, които вирееха добре в благодатната почва на Маями, се страхуваха от него.

Той се настани в един фотьойл, който изчезна под огромното му тяло, и погледна замислено Вал, която седеше срещу него с длани, притиснати между коленете.

— Дюлак ми каза за вашия проблем, мисис Бърнет. — Любезна нотка се прокрадна в иначе строгия му глас. — Вече разпратих описание на вашия съпруг и на колата му. Не се съмнявам, че след около час някой от моите хора ще го намери. Искам да ви уверя, че няма за какво да се тревожите.

— Благодаря ви… но вестниците…

— Не трябва да се тревожите за това. Знам как да се оправям с репортерите — продължи Теръл. — Дюлак ми каза, че съпругът ви не е много добре, но без да навлиза в подробности. Бихте ли ми казала нещо повече за него?

— Защо? Добре… щом… щом смятате, че е необходимо — каза Вал.

— Какви по-точно са проблемите му?

— Преди две години преживя автомобилна катастрофа. Беше тежко ранен в главата. Повече от пет месеца беше в безсъзнание. Преди катастрофата беше чудесен мъж и работеше за баща ми. Но след като излезе от кома, той… ако трябва да използвам думите на баща ми, той се държи като зомби. — Вал замълча и погледна към прозореца, мъчейки се да сдържи сълзите си. — Прекара месеци наред в санаториум. Нищо не му помогна. Физически беше добре, но просто загуби интерес към всичко… включително към мене. Остана в санаториума осемнайсет месеца, но състоянието му нито се подобри, нито се влоши. Реших, че не мога да го оставя там, и против желанието на баща ми настоях да се опита да заживее нормално. Надявах се, че далеч от санаториума ще се възстанови по-лесно. Лекарите се съгласиха и аз го доведох. Тук сме от седмица и той наистина започна лека-полека да се възстановява.