Джеймс Чейс - Нежен център

Те потънаха надолу между етажите, след малко вратите на асансьора се плъзнаха, Вал прекоси бързо огромния луксозен хол и стигна до въртящата се врата. Когато излезе на терасата, портиерът я поздрави. Тя се огледа, но от Крис нямаше и следа. Поколеба се за момент, но после, като се опитваше да овладее гласа си, се обърна към портиера:

— Мислех, че мистър Бърнет е на терасата. Дали не е отишъл някъде?

Тя се молеше мислено портиерът да каже, че Крис е в тоалетната или в бара, или някъде в хотела, но той съобщи, че мистър Бърнет взел колата и тръгнал към Маями.

— Преди десет минути, мадам.

— Благодаря — каза Вал, прекоси бавно терасата и се приближи до мястото, където Крис беше оставил книгата си. Седна в шезлонга и я вдигна, после отвори чантата си, извади слънчеви очила и си ги сложи.

Един сервитьор се приближи тихо и постави чаша сухо мартини на масата до нея. Предугаждането на желанията на клиента беше част от обслужването в този хотел. Това малко дразнеше понякога, но точно сега Вал се нуждаеше от питието.

— Мистър Бърнет ще желае ли доматен сок, мадам?

— Мисля, че да — каза Вал, без да го погледне. — Но в момента не е тук.

Щом сервитьорът се отдалечи, Вал вдигна чашата си и отпи. Поседя известно време, взирайки се в морето отвъд плажа и усещайки ясно ускорения си пулс и болезненото чувство на страх, което приличаше на твърда буца, скрита някъде дълбоко в нея. После погледна часовника си и видя, че е дванайсет и петнайсет. Каза си, че не трябва да предприема нищо до дванайсет и половина, защото беше казала на Крис, че тогава ще слезе при него. Ако сега започнеше да го търси и той се върнеше и разбереше, че се е паникьосала, щеше да му навреди. Лекарят я беше предупредил, че трябва да подчертава доверието си в Крис. Е добре, щеше да покаже, че му има доверие.

И така Вал седеше и чакаше. Шумът от всяка приближаваща кола я вцепеняваше и тя поглеждаше тревожно към дългата алея, която водеше надолу към главния портал на хотела. Хората се връщаха за обяд, портиерът ги поздравяваше и отваряше вратите на колите. Нито една от тях не беше открит бял мерцедес.

В дванайсет и половина тя вече беше изпила мартинито и пръстите й стискаха екземпляра на „Оливър Туист“ толкова силно, че чак я боляха.

„Ще почакам още десетина минути и тогава ще направя нещо… но какво?“

Сервитьорът се приближи към нея. Друго сухо мартини стоеше върху подноса му самотно, много студено и изкусително.

— Още едно, мадам? — попита той предпазливо.

Тя никога не пиеше повече от едно мартини преди обяд, но сервитьорът сякаш усещаше, че днес се нуждае от второ. Това отново доказваше превъзходното обслужване, което предлагаше хотелът.

— Ммм… да, благодаря — каза Вал.

Сервитьорът постави мартинито на масата, прибра празната чаша и безшумно се отдалечи.

Вал погледна часовника си. След това се протегна за чашата, отпи от мартинито и го сложи обратно на масата.

„Няма го — помисли си тя. — О, господи! Какво да направя? Татко каза, че няма да се прибере преди пет. Само ако знаех къде… не, не! Не трябва да му казвам. Той наистина е последният човек, на когото ще кажа. Но кой може да ми помогне? Доктор Густав? Да, може би е по-добре да му се обадя. Но какво може да направи той? Нима ще се втурне да търси Крис? Полицията? Те биха могли да го намерят, но като разберат кой е, вестниците ще се разшумят около неговото изчезване и тогава… О, не! Нямам намерение да вдигам отново тази ужасна дандания.“

Тя отново погледна часовника си. Беше един без петнайсет. Чу се шум от приближаваща кола и тя се наведе напред, за да види как един ролс-ройс се плъзга към входа на хотела. Дебела жена с дебел пекинез в ръце слезе от колата и бавно и тежко изкачи стълбите към терасата.

„Той може да се върне всеки момент — помисли си Вал. — Не трябва да се паникьосвам. Трябва да му имам вяра. Ще чакам до един часа и тогава наистина, наистина трябва да направя нещо.“

Няколко минути преди един на терасата се появи Жан Дюлак, управителят на хотела — висок, красив мъж с безупречни маниери и особен чар, присъщ само на французите. Той спираше при всяка маса, за да размени няколко думи с гостите на хотела.

Вал го наблюдаваше как се приближава. Беше малко след един, когато той най-после стигна до нейната маса.

— Мадам Бърнет… сама ли сте? — Той й се усмихна. — Това е много лошо.

Французинът замълча, но се вгледа проницателно в пребледнялото й, измъчено лице.

— Бих ли могъл да направя нещо за вас? Мога ли да ви помогна?