Джеймс Чейс - Нежен център

Детето завъртя глава.

— Не бих направила това. Бяха двама мъже. Мога да ги опиша. — Тя му се усмихна весело. — Проблемът е, че аз от много време моля мама, но тя няма пари. А пък аз наистина искам плюшено мече, което…

— Добре — рече Теръл. — Аз ще ти купя и тогава ти ще ми помогнеш… нали?

Тя му изпрати очарователната си усмивка.

— Благодаря ти. Разбира се, че ще ти помогна.

Теръл излезе от бунгалото и тръгна да търси Бейглър. Намери го.

— Джо, имам важна работа за теб. Искам да отидеш в Маями и да купиш плюшено мече, високо един метър, което да ръмжи — каза Теръл, едва сдържайки усмивката си.

Бейглър се вгледа в Теръл.

— Плюшено мече! Виж, шефе…

— Това е заповед, Джо. Тръгвай. Трябва да ръмжи и да е най-малко един метър високо.

Трябваше да се види лицето на Бейглър. Той изпусна дълга, сподавена въздишка и пъхна пръсти в яката си, за да я разхлаби.

— Кой ще го плаща? — попита той.

Теръл му подаде една петдесетдоларова банкнота.

— Тя е умно хлапе — каза той и се усмихна. — Знае нещо, тъй че трябва да го купим. Върви и го купи, Джо. И побързай.

Бейглър отвори и затвори устата си, взе банкнотата и тръгна с тежка крачка към колата си.

Вал вървеше по пътеката към декоративната градина, където седеше съпругът й. Тя го намери под едно сенчесто дърво да гледа апатично в ръцете си. На двайсетина метра зад него седеше една медицинска сестра, приличаща на амазонка, която се усмихна окуражително на Вал, без да престава да потраква тихичко с куките за плетене.

Недалеч от Крис имаше един празен стол. Когато Вал се приближи, той вдигна глава, смръщи се, след това се усмихна, пресегна се и придърпа стола към себе си.

— Здрасти — каза той. — Чудех се дали ще дойдеш.

— С нетърпение чаках да мине сутринта — каза тя. — Как си, скъпи?

— Добре съм. Кажи ти с какво се занимаваш. — Той я гледаше упорито. — Много си почерняла. Плуваш ли?

— Да. Водата е чудесна. — Тя искаше да каже още нещо, но не намираше какво. Това, което Хомър Хеър й беше казал, парализираше съзнанието й.

— Мисли ли за развода? — попита Крис внезапно. — Говори ли с баща си?

— Не искам да се развеждаме, скъпи.

Устата му потрепна, той изведнъж придоби раздразнен вид.

— Ти изобщо не си мислила за това. Не трябва да прекарваш цялото си време в развлечения… От време на време трябва и да мислиш.

Тя си спомни дългите часове, които прекара сутринта на плажа, след като Хеър си тръгна, и мислите, които кръжаха в главата й.

— Просто не искам да те загубя, Крис.

— Тя ни наблюдава, нали? — каза той. — Много е хитра. Стои така, че да не я виждам, но аз знам, че е там. Трябва да се разведем, Вал! Аз никога няма да се оправя.

— О, не, ще се оправиш — каза Вал настойчиво. — Представям си как се чувстваш. Това, което се случи… можеше да се случи и на мен. И аз бих била щастлива да знам, че ти се нуждаеш от мене, както и аз от тебе.

Той сякаш не я чуваше. Погледът му беше прикован някъде в ниско подстриганата трева. Лицето му беше безизразно.

— Добре, щом не искаш развод, ще трябва да обвиняваш само себе си — рече той.

— Да, знам, Крис.

Възцари се продължителна тишина. Накрая Вал каза:

— Мислиш си за оная нощ, когато изчезна… и не можеш да си спомниш нищо.

Той се облегна назад на стола си. Вал не беше сигурна дали е чул какво му каза.

— Тя е още там, нали? Няма да й доставя удоволствието да я погледна, но е там, нали?

— Да.

Вал умираше за една цигара, но тъй като знаеше, че Крис вече не пуши, потисна желанието си.

— Онази нощ, Крис…

— Защо питаш? — Той я изгледа с любопитство.

— Просто се чудех дали си спомняш какво се е случило.

Той се колебаеше, смръщил лице, без да я гледа.

— Струва ми се, че да. Но всичко е много объркано. — Той хвърли бърз поглед през рамо към сестрата, но извърна очи, когато тя улови погледа му и спря да плете. — Тя постоянно ме наблюдава — продължи той, — също като онази жена. И тя знаеше, че не съм нормален.

— Каква жена, Крис?

— Тази, която срещнах. Седях и чаках някой да ме закара обратно в хотела. Бях блъснал колата. Сигурно съм бил заспал или нещо такова. Сепнах се, когато колата се блъсна в дървото. — Смръщил лице, той покри очи с опакото на ръката си. — Няма смисъл да ти досаждам с всичко това. Баща ти обади ли се? Прибрал ли се е в Ню Йорк?

— Да, прибрал се е — каза спокойно Вал. — Какво стана, когато колата се блъсна в дървото?

— Почаках малко и тръгнах пеша. Опитвах се да спра някоя кола, но никой не спираше. Накрая ми писна и като видях една кола да се приближава, застанах пред нея на пътя. Беше вече тъмно. Всъщност надявах се да ме блъсне, толкова си бях омръзнал, но нямах късмет. В колата беше тази жена…