Джеймс Чейс - Нежен център

Мисис Прескът отново отметна косата си от челото. Изглеждаше объркана.

— Мамо! За бога! Не ставай досадна! — рече Ейнджъл остро. — Знам, че умираш да стана известна. — Избутвайки леко майка си, тя се усмихна на Теръл. — Влизайте! — После се обърна и тръгна към мизерния хол.

— Е, добре — каза безпомощно мисис Прескът. — Тя наистина е странна за възрастта си. Сигурна съм, че нищо не може да ви каже, но щом нямате нищо против…

— Нямам нищо против — каза Теръл и влезе в стаята, където Ейнджъл вече седеше с ръце върху загорелите си колене.

— Мамо, би ли излязла? — каза Ейнджъл. — Не мога да говоря с него, докато ти пърхаш наоколо като нощна пеперуда.

— Виждате ли? — каза мисис Прескът с гордост. — Тя не е като другите деца. Тя…

— Мамо, моля те…

Мисис Прескът се поколеба, повъртя се още малко, но накрая излезе от стаята с думите:

— Тя наистина нищо не знае. Само си измисля.

Настъпи тишина, докато вратата се затвори. После Теръл извади лулата си и започна да я пълни.

— Разкажи ми, Ейнджъл — рече той, — какво видя снощи?

— Знаеш ли какво искам най-много на този свят? — запита детето, гледайки сериозно Теръл.

Теръл се слиса.

— Това не е отговор на въпроса ми. Слушай, Ейнджъл, много е важно да намеря убиеца на мистър Хенеки. Ти си длъжна да ми помогнеш, ако наистина можеш.

Ейнджъл се почеса по левия крак.

— Искам плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи — каза тя. — Това е, което искам най-много на света.

Теръл се размърда и започна да пали лулата си.

— Ако помолиш майка си както трябва, тя сигурно ще ти купи — каза той. — Кажи ми сега кого видя снощи?

— Мама никога нищо не ми купува. Тя няма пари. Никога няма да получа от нея плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи.

— Хайде да забравим плюшеното мече — каза Теръл твърдо. — Кого си видяла снощи? В бунгалото на мистър Хенеки ли влезе?

Ейнджъл почеса десния си крак, докато гледаше Теръл с невинни, широко отворени сини очи.

— Да, така беше. Бяха двама души.

— Помниш ли колко беше часът, когато ги видя?

— Беше един без пет. Имам часовник до леглото. Събудих се внезапно и първото нещо, което направих, беше да светна батерията си и да погледна часовника.

— Какво направи после?

Детето се усмихна.

— Не си спомням.

— Ти погледна през прозореца — рече Теръл търпеливо — и видя двама мъже да влизат в бунгалото на мистър Хенеки. Нали така?

— Не си спомням.

Теръл пуфтеше с лулата си, гледайки детето.

— Защо каза, че искаш да ми помогнеш, Ейнджъл?

— О, аз мога да ви помогна. — Тя стана, отиде до радиото и го включи. Докато чакаше да се чуе звук, каза: — Има едно нещо, което искам най-много от всичко на света…

— Знам — каза Теръл. — Вече ми каза, но аз не мога нищо да направя. Трябва да помолиш мама.

От радиото долетя танцова музика и Ейнджъл започна да движи малкото си хубаво телце в нейния ритъм.

— Довиждане — рече тя. — Сега съм заета.

— Слушай, малка госпожице — каза Теръл остро, — трябва да ми разкажеш за тези двама мъже. Спри това радио!

За негова изненада тя му се подчини и седна обратно на стола си, след което започна да подрежда златистата си коса, повдигайки се малко, за да се види в огледалото на отсрещната стена.

— Това, което искам най-много на този свят… — започна тя, после спря и се усмихна на Теръл, който я гледаше безпомощно.

— В коя стая спиш? — попита той.

— В съседната. Върви и виж.

Той стана и излезе. Мисис Прескът стоеше нервно на вратата на кухнята.

— Мога ли да вляза? — каза Теръл, спирайки пред стаята на Ейнджъл.

Тя кимна и Теръл влезе в миниатюрната стаичка. Отиде до прозореца и видя, че той гледа точно към бунгалото на Хенеки. Детското легло беше близо до прозореца. Ако седнеше в него и погледнеше през прозореца, тя би могла да види всеки, който влиза в бунгалото на Хенеки.

Мисис Прескът дойде до вратата.

— Моля ви, не вземайте Ейнджъл насериозно. Тя е твърде развита за възрастта си и наистина има богато въображение. Не трябва да обръщате внимание на това, което казва.

— Всичко е наред — каза Теръл. — Не се тревожете — и той се върна в хола, като затвори вратата след себе си.

Ейнджъл стоеше пред огледалото и се разглеждаше съсредоточено. Тя се извърна и му се усмихна.

— Ако ти донеса плюшеното мече — рече Теръл, — ще ми кажеш ли кого видя да влиза в бунгалото на мистър Хенеки?

— Разбира се, но трябва да е голямо колкото мен и да ръмжи.

— Наистина ли видя тези двама мъже? Виж, Ейнджъл, аз ще трябва да платя твоето мече от джоба си. Няма да бъде красиво, ако ми разказваш измислици само за да получиш това, което искаш.