Джеймс Чейс - Нежен център

— Татко… моля те! — каза Вал.

Травърс се размърда раздразнено.

— Скъпа, ако няма изгледи Крис да се оправи, ти…

— Момент, мистър Травърс — каза Густав спокойно. — Никой не е казал, че той няма да се възстанови напълно. Това е въпрос на време. — Той се извърна леко и погледна Вал. — Докато говорим с баща ви, вие сигурно искате да видите Крис, нали?

Вал кимна.

— Тогава вървете и го вижте. В преддверието има сестра. Тя ще ви заведе при него. Той се нуждае от обич и вие сте тази, която може да му я даде.

Вал стана и влезе в преддверието. Тя чу, че баща й се опитва да протестира, но не му обърна внимание.

Възрастната медицинска сестра я заведе нагоре по стълбите в стаята, където бе настанен съпругът й.

Крис Бърнет беше на трийсет и шест години, красив, с тъмна коса и черни очи, със строги устни, бе висок почти колкото тъста си. Хората, които го познаваха преди катастрофата, го смятаха за достоен наследник на финансовото царство на Травърс.

Вал спря на вратата с болезнено туптящо сърце.

— Крис… скъпи!

Той я погледна и сърцето й спря. Неговото отпуснато, безразлично изражение и безжизнените му очи изведнъж й припомниха, че ужасната стена, която се бе издигнала между тях, още съществуваше.

— Здравей, Вал — каза той. — Съжалявам за всичко това. Изглежда, че нямам голям късмет, нали?

Вал влезе в стаята и затвори вратата.

— Не трябва да съжаляваш — каза тя, едва контролирайки гласа си. — Сега си добре, нали, скъпи? — И тъй като той не отговори, добави: — Толкова се тревожих.

— Само това ми липсваше — каза той равнодушно. — Да бъда докаран в лудницата от две ченгета. Разбира се, най-забавното от всичко е, че не знам какво съм правил. Нямам никакви спомени за цялото това време. Бих могъл да направя всичко… да убия някого… всичко.

— Но не си, Крис — каза Вал нежно, като се доближи до стола край леглото и седна. — Не трябва да се тревожиш.

— И Густав само това ми повтаря. Е… добре! Няма да се тревожа.

Тя забеляза нервния тик, който продължаваше да придърпва крайчеца на устата му.

— Крис… искаш ли да се върнем в хотела?

Той поклати глава:

— Тук съм много добре. Густав изглежда разумен. Харесвам го. Мисля, че за мен е по-добре да остана тук.

— Мислех, че харесваш хотела — каза Вал, опитвайки се да скрие отчаянието в гласа си. — Не можем ли да се върнем там заедно? Е, добре… това беше лош късмет, както казваш ти.

— Как е баща ти? — попита Крис, гледайки встрани от нея. — Предполагам, че знае за случката.

Вал се поколеба, после каза:

— О, да. Той е тук, на долния етаж, говори с доктор Густав.

Безжизнените му очи се извърнаха към нея.

— Искаш да кажеш, че е изоставил цялата си работа, за да дойде тук! Колко странно! Сигурно ужасно се забавлява. Колко ли ме мрази сега!

— Разбира се, че не — каза Вал малко остро. — Не трябва да…

— Сигурен съм, че ме мрази. Аз съм му омръзнал до смърт, както съм омръзнал и на самия себе си. Баща ти е забележителен човек, Вал. Той няма такъв нежен център, какъвто имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи, че имаш цялата увереност, амбиция и решимост, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… омеква. Това именно се случи с мен. Но това никога не би могло да се случи на баща ти. Неговото ядро е от стомана.

— Моля те, Крис — каза Вал, свивайки ръце в юмруци. — Ти преживя тази катастрофа и…

— Ако това се беше случило с баща ти, той нямаше да се държи като мен — каза мъжът й. — Вал, аз премислих всичко. По-добре да се разделим. Наистина го мисля. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако се разведем и ти забравиш за мен. Знам, че баща ти иска именно това, и е абсолютно прав.

Вал седеше, без да мърда, една дълга минута. Крис я гледаше равнодушно.

— Не можем ли да почакаме още малко? — каза тя накрая. — Не искам да те загубя, Крис. Мисля, че ако и двамата имаме търпение, ще успеем.

— Това ми напомня нещо — каза Крис и потърка очи с опакото на ръката си. — Загубих запалката, която ми даде. Тя беше у мен в хотела. Не съм стигнал чак до там, че да не си спомням нищо. Беше в джоба на сакото ми. Когато полицаите ме доведоха тук, ми казаха, че не съм носел сако, така че трябва да съм го оставил някъде. Съжалявам за запалката. — Той погледна встрани. — Съжалявам за всичко. По-добре не карай баща си да чака. Остави ме тук, Вал. Така съм добре. Говори с баща си за развода. Той ще го уреди. Няма нещо, което той да не може да уреди.