Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

В този миг чух жуженето на електрическата количка за голф. Идваше Нощния Роко, или пък Дневния Роко, в зависимост в колко часа се сменяха — във всеки случай пристигаше някакъв Роко да ме прибере. Нима не беше изумително как всичко винаги си идваше на мястото? Паднех ли, винаги се навърташе някой, който да ме вдигне; хванеха ли ме да карам фиркан, винаги се намираше някой продажен съдия или корумпиран полицай, готов да окаже услуга; а припаднех ли на масата и почнех ли да се давя в soup de jour 13 13 Супата на деня (фр.). — Б.пр. , я жена ми, я някоя милосърдна курва бе на линия да ми направи изкуствено дишане уста в уста.

Имах чувството, че бях непробиваем . Колко пъти вече мамех смъртта? Май им бях изгубил бройката. Но наистина ли исках да умра? Нима вината и угризенията ме ръфаха чак толкова стръвно, че да съм готов сам да си отнема живота? Наистина, като се замислех, направо не можех да повярвам. Бях се озовавал в смъртна опасност поне хиляда пъти, а по мен нямаше и драскотина. Бях шофирал пиян, бях пилотирал друсан, бях се хлъзнал от ръба на една сграда, бях изпадал в безсъзнание докато се гмурках с акваланг, профукал бях милиони долари по казината из цял свят, но продължавах да изглеждам сякаш съм на двайсет и една и нито ден повече.

Какво ли не ме наричаха — Гордън Геко, Дон Корлеоне, Кайзер Соузе, та дори и Краля, но любимият ми прякор беше Вълка от Уолстрийт, защото най-точно ми пасваше. Бях вълк в овча кожа от игла до конец — изглеждах като момче, държах се като момче, но не бях момче. Навършил бях трийсет и една, но вече карах шейсетата, ако ги смятаме по кучешки — седем за една. Но бях богат и притежавах власт, имах великолепна съпруга и четиримесечна дъщеричка — върхът на съвършенството.

Както се казва, всичко беше страхотно и си беше на място. Още малко и, незнайно как, щях да се озова под копринената завивка за дванайсет хиляди долара и щях да заспя в кралската си спалня, драпирана с такова количество бяла китайска коприна, че да стигне за батальон въздушни десантници. А жена ми… е, тя щеше да ми прости. В края на краищата винаги го е правила.

При тази мисъл изгубих съзнание.

13 декември 1993 г.

На следващата сутрин, или ако държите да съм по-точен — след няколко часа, сънувах страхотен сън. Сън-мечта за всеки млад мъж, та реших да му се отдам напълно. Сам съм в леглото, а към мен се приближава Венис — оная от предната вечер. Коленичи до фамозното ми легло с кралски размери и се надвесва колкото да не мога да я достигна — прекрасно малко видение. Вече я виждам съвсем ясно… буйната грива от кестеняви коси… изящните черти на лицето й… сочните млади цици… невероятно изваяните й хълбоци, блестящи от алчност и похот.

— Венис — казвам, — ела, Венис. Ела при мен, Венис!

Венис се доближава лазейки на колене. Кожата й е светла и бяла и блести на фона на коприната… коприната… всичката коприна наоколо. Отгоре се спуска громен балдахин от бяла китайска коприна. Талази от бяла китайска коприна са провесени и от четирите ъгъла на леглото. Толкова много бяла китайска коприна… и аз потъвам в шибаната коприна. И точно в този момент в главата ми се пръкват някакви абсурдни цифри — коприната струва 250 долара метъра. Тук трябва да има 200 метра коприна… това са 50 000 долара бяла китайска коприна. Толкова много за шибана коприна.

Но това е работа на жена ми — моята безценна бъдеща декораторка, — или чакайте, това не беше ли меракът й за миналия месец? Сега каква е: бъдещ главен готвач? Или бъдещ озеленител? Или познавач на вина? Или моден дизайнер? Вече загубих дирята на всичките й шибани амбиции? Толкова досадно… толкова досадно е да се ожениш за Марта Стюърт 14 14 Американски бизнес магнат, автор, бивш борсов агент, манекен и създател на модно течение в така наречения лайфстайл. През 2001 г. сп. „Лейдиз Хоум Джърнъл“ я обявява за третата най-влиятелна жена в САЩ. — Б.пр. в зародиш.

Точно тогава усетих водата. Зяпнах. Какво, по дяволите, става? Буреносни облаци? Как е възможно да се появят буреносни облаци насред кралската ми спалня? Къде е жена ми? Мамка й! Жена ми! Жена ми! Ураганът Надин!

ПЛЯ-ЯС!

Събудих се пред подивялото и все пак прекрасно лице на втората ми съпруга, Надин. В дясната си ръка държеше празна водна чаша, а лявата й беше свита в юмрук, върху който деликатно се кипреше седемкаратов жълт като канарче диамант в платинен обков. Беше на около метър и половина от мен и се люлееше напред-назад на пръсти, като професионален боксьор. Взех си бърза бележка наум да се пазя от пръстена.