Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

Боже господи! Проклетите куалуди! Някой път направо могат да те закопаят. А тя вече ревеше — тотална катастрофа. Как ще я вкарам в леглото, ако продължава да реве? Трябва да превключа на друга скорост, да изпробвам друга стратегия. С тон на човек, застанал на ръба на скалата и заплашващ, че ще скочи, казах:

— Остави чашата с вода, миличко, и престани да плачеш. Моля те. Всичко ще ти обясня, от игла до конец!

Бавно, неохотно тя свали чашата с вода на нивото на кръста си.

— Давай — рече ми с изпълнен с недоверие тон. — Да чуем поредната лъжа от човека, който си изкарва парите с лъжи.

И това си беше самата истина. Вълка наистина си изкарваше парите с лъжи, което на Уолстрийт е неизбежно, ако искаш да си сред асовете в брокерската професия. Това бе всеизвестно, хеле пък на Графинята, така че тя най-малко имаше правото да негодува. Както и да е, подминах сарказма й. Изчаках кратък момент, за да доизбистря смотаното си оправдание, после казах:

— Преди всичко бъркаш следствието с причината. А единствената причина, поради която не ти звъннах снощи, бе, че едва в единайсет усетих, че закъснявам. А като знам колко държиш на безценния си сън за красота и като си дадох сметка, че вече си заспала, реших, че няма смисъл да ти звъня?

Отровният Отговор на Графинята:

— Ау-у-у, колко шибано съобразителни сме станали само! Извинете ме за момент. Ще ида да благодаря на щастливата си звезда, че ми е дала такъв съобразителен съпруг. — Сарказмът цвъркаше от думите й като гной. Аз обаче така се бях вживял, че го пренебрегнах и реших да играя „ва-банк“.

— Та исках да кажа, че изобщо не си права за някаква си там Венис. Истината е, че снощи Марк Пакър ми разправяше за намеренията си да отвори нов ресторант „Канастълс“ в град Венис, в Калиф…

ПЛЯ-ЯС!

— Шибан лъжец! — изрева тя и грабна от облегалката на някакъв неприлично скъп стол, тапициран в бяло, копринен халат в съответстващ цвят. — Абсолютно шибан лъжец!

Пуснах очевидна въздишка.

— Окей, Надин, достатъчно си се забавлявала за една сутрин. Върни се сега в леглото и ме целуни. Все още си те обичам, нищо, че ме накисна.

А тя такъв поглед ми хвърли!

— Ти искаш да ме чукаш сега?

Вдигнах веждите си максимално високо и кимнах с готовност, сякаш бях седемгодишно момче, което майка му пита: „Искаш ли сладолед във фунийка?“

— Еби си се сам в гъза! — изкрещя Графинята.

След това изпълнение пищната Графиня от Бей Ридж отвори вратата — тристакилограмова, три и половина метра висока махагонова врата, способна да издържи ядрен взрив от дванайсет килотона, — излезе от стаята и тихо я затвори след себе си. Какъв смисъл имаше да я тръшка и да оповестява проблемите ни пред цялата ни менажерия домашни помощници?

А менажерията ни наистина бе необичайна: пет приятно закръглени испаноговорещи прислужнички, две от тях с мъжете си; една немлъкваща детегледачка, която ми навърташе месечни сметки за по хиляда долара да говори по телефона със семейството си в Ямайка; един елтехник от Израел, който следваше Графинята по петите като влюбено пале; един майстор по поддръжката — белокож южняк с ищах за работа, колкото на зависимо от хероина мекотело; личната ми прислужница Гуин, която предугаждаше всяка моя нужда, колкото и да е откачена; Роко и Роко — двамата въоръжени бодигардове със задача да ни пазят от крадливите тълпи, макар последното регистрирано престъпление в Олд Бруквил да бе станало в далечната 1643 година, когато белите заселници заграбили земя от индианското племе матинекок; петима щатни озеленители, от които трима наскоро ухапани от шоколадовокафявата ми лабрадорка Сали, която ръфаше всеки, дръзнал да пристъпи на по-малко от трийсет метра от кошарката на Чандлър, особено ако кожата му беше по-тъмна от кафява хартиена кесия; и най-свежото попълнение към менажерията — двама щатни морски биолози — семейство, които срещу деветдесет хиляди годишно да поддържат екологичния баланс на кошмарното езерце. И накрая, разбира се, Джордж Кембъл, черният като въглен шофьор на лимузината ми, който мразеше всички бели, включително и мен.

И все пак, при толкова хора на заплата в „Резиденция Белфърт“, в момента бях сам, подгизнал, надървен като за световно и захвърлен на милостта на втората ми съпруга — бъдещата всичко-което-ви-дойде-на-акъла. Огледах се наоколо за нещо, с което да се подсуша. Сграбчих една от диплите на спускащата се над мен бяла китайска коприна. Абсолютно безполезно. Очевидно коприната беше импрегнирана с нещо и аз само разкарвах локвата насам-натам. Зад мен — калъфка за възглавница! Изработена от египетски памук с поне половин милион нишки на квадратен сантиметър. Трябва да е струвала цяло състояние — от моите пари ! Извадих натъпканата с гъши пух възглавница и почнах да се бърша. А-а, друго си е египетският памук — и мек, и нежен. И страхотно попива! Настроението ми се пооправи.