Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

— Това за какъв хуй го направи? — извиках, колкото да не е без хич. Отрих очи с опакото на ръката и огледах внимателно Съпруга номер две. Ей че дупе имаше тая жена, моята! Дори и в такъв момент не можех да й го отрека. Носеше тънко розово бюстие, но толкова късо и изрязано, че изглеждаше по-гола, отколкото ако изобщо беше без дрехи. Ами краката й! Боже милостиви, не е за разправяне! Но сега не ставаше дума за това. Дошъл бе моментът да й се озъбя и да й покажа кой командва положението. Просъсках през стиснати зъби:

— Ей Богу, Надин, кучко шибана, някой ден ще те убия!

— Ау, ама ти направо ме изплаши — прекъсна ме русата лимонка. Тя клатеше глава с отвращение, а малките й розови зърна се подаваха изпод нищожната й премяна. Мъчех се да не ги зяпам, но ми беше дяволски трудно. — Дали пък да не взема да се скрия някъде — процеди тя. — Или ще е по-добре да остана и да ти спукам шибания гъз от бой ! — Последните няколко думи бяха изкрещени с фалцет.

Е, да кажем, че тя командваше парада. В едно обаче нямаше спор: имаше пълното право да ми спретне сцена. Но Графинята от Бей Ридж имаше адски зъл нрав. Да не говорим, че наистина си беше графиня — британка по рождение, която все още пазеше британския си паспорт. И не пропускаше да ми го напомни. Което само по себе си беше доста смешно, тъй като тя никога не бе живяла във Великобритания. Донесли я в Бей Ридж в Бруклин като бебе и там си и израснала — в страната на изпуснатите съгласни и изчанчените гласни. В Бей Ридж — онова миниатюрно кътче на света, където думи като „шибам“, „лайно“, „копеле“ и „кур“ се леят от езика на местната младеж със самоувереност, достойна за поетите Т. С. Елиът и Уолт Уитман. Та именно там моята любяща английска, ирландска, шотландска, германска, норвежка и италианска мелез-графиня Надин Кариди се бе научила да навързва ругатните си още докато се е учила да си връзва кънките.

Каква жестока ирония на съдбата, помислих си: още навремето Марк Хана ме предупреждаваше да се пазя от момичетата от Бей Ридж. Неговата мацка, доколкото си спомнях, го беше набучила с молив, додето спял. Графинята предпочиташе да плиска вода, така че, поне засега, бях в по-изгодно положение.

Да, ама когато Графинята побеснееше, думите й сякаш се изливаха от клоаката на бруклинската канализация. И никой не можеше да я докара до подобно състояние на лудост, както аз, нейният предан и благонадежден съпруг, Вълка от Уолстрийт, който преди по-малко от пет часа беше в Президентския апартамент на „Хелмсли Палас“ с навряна в задника си свещ.

— Айде, кажи ми малък лайнар такъв — изстреля Графинята, — коя по дяволите е Венис, а? — Спря се за миг, пристъпи напред агресивно, но същевременно успя и да заеме поза с безсрамно заявени бедра, един дълъг гол крак плъзнат встрани, а ръцете й се скръстиха под циците, от което зърната й така щръкнаха, че щяха да ми избодат очите. — Бас държа, че е някоя малка курва — присви тя обвинително малките си сини очи. — Мислиш, че не знам какви ги вършиш ли? Ще ти размажа скапаната физиономия, малко… г-р-р-р! — издаде тя гневен стон, а щом спря да стене, заряза безсрамната си поза и започна да марширува из спалнята — да марширува по сиво-бежовия мокет, изработен по специална поръчка от „Едуард Филдс“ срещу сто и двайсет хиляди долара. Измина в тържествен марш десетте метра до банята, отвъртя кранчето, напълни чашата с вода, спря кранчето и се върна със същата парадна стъпка и двойно по-ядовита. Зъбите й бяха стиснати с неподправен гняв, което подчертаваше квадратната й манекенска челюст. Олицетворение на Графинята от Ада.

Аз междувременно се опитвах да събера мислите си, но бързината й не ми остави време за мислене. Скапаните куалуди май пак ми бяха свили номер! Сигурно пак съм казал нещо насън. Мамицата му! Какво ли бях надрънкал? Прехвърлих наум вероятностите — лимузината… хотела… дрогата… Венис Курвата… Венис със свещта — Майчице, дано не съм споменал шибаната свещ! Изтиках насила мисълта от мозъка си.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче. Беше 7:16. Исусе! По кое време се бях добрал до вкъщи? Разтресох глава да прогоня паяжините. Прекарах пръсти през косата си — Исусе, бях вир-вода! Поляла ме е направо по главата. Собствената ми жена! И за капак ме нарече малък… малко лайно! Защо трябваше да ме нарича така? Не бях чак толкова дребен, все пак? Но от Графинята можеха да се очакват всякакви жестокости.

Този път застана на метър и половина от мен, с пълната чаша пред себе си и с изметнат настрани лакът — позата й за нападение! Ами изразът на лицето й — чиста отрова. И все пак… ебаси и мадамата! Не само страхотна грива от златноруса коса, ами и ослепително сини очи, божествени скули, нежно носле, съвършено гладка долна челюст, брадичка с миниатюрна трапчинка, че и кадифени млади гърди — позагубили леко форма след като кърми Чандлър, но и това се оправя с десет хиляди и скалпел. Ами краката й… Ей Богу, тия дълги голи крака бяха извън класациите! Толкова съвършени бяха, тъй нежно прибрани при глезените, а пълноценно оформени над коленете — най-страхотният й актив, особено в комбинация с дупето й.